„Тиха победа“ е една от последните творби на Дебелянов, писани от фронта. Тези творби очертават световъзприятието и новата поетика на следвоенната българска поезия.

В тази творба лирическият Аз сякаш вече е забравил себе си, надмогнал е своята затвореност и отчужденост. Доброволно се е приобщил към съдбата на човешката общност, защото се е почувствал частица от нея.  „Суровата вярност на дълга“ е изтрила терзанията на модерната душа, съмненията  и несигурността в себе си. Ако сега има несигурност, то тя е предизвикана от заплахата на смъртта в боя, там всички са равни. Поетът вижда белязаните войници с „чер жъртвен кръст“. Индивидуалистичната затвореност е преодоляна, героят е един от многото участници в пъкленото дело на войната. Но той не съжалява, дори преобладава вълнението, че е слял съдбата си с останалите на фронта.

В тези стихове няма протест, нито бунт. Изпълнена е със светло смирение и надежда. Войната не го вдъхновява, тя е злокобна стихия, носеща хаос и унищожение. Но той се примирява, защото неговата съдба е част от съдбата на останалите, на другите войници, които носят знаците на сила, мощ, суровост. Лирическият Аз преосмисля живота си, отношението си към всичко, което му е скъпо. Природата е толкова близо, той чувства как се слива с нея, с човечеството и „крепне земната любов“. Не е забравен и родният бряг, долавя се мечтата да се върне жив и здрав, посрещнат от близките си, а там, някъде далеч, да се гордеят с постигнатата победа.

Но поетът не е уверен в този щастлив край, това отново ще се окаже невъзможното завръщане, защото е внушено с куплета, изписан по- късно и на паметника в двора на родния му дом в Копривщица:

Венци от слънчеви цветя

 в долини слънчеви плете

и в кротък унес чака тя

 да дойде нейното дете.

Смъртта ще се окаже спасение, сливане с вечността, с майката земя. Прозренията на духа най- после са разкрили великата тайна на битието. Животът и смъртта са част от универсалния порядък и лирическият човек смирено приема това откритие.