Градът е пространството, в което броди лирическият герой. Индивидуалното битие е осмислено като самотно скитане, като чувството за самота  се усилва от дъжда, който кротко ръми. Градът е символ на самотата и безнадеждността, но и противоположност на тревожното съзнание на лирическия човек. Сънят е завладял всичко, но не и духа на героя. Той се оказва единственото човешко присъствие в спящия град. В празнотата на тъмното и тихо пространство се вслушва в себе си и долавя воплите на своята душа. Сирачеството, самотността се акцентират от оксиморона  „на нощта неверна верен син“.

Споменът за отминалите дни отново възкръсва пред бездомника. Това е спомен за любов, за копнеж по щастие. Този светъл спомен носи образа на прекрасната девойка, невинна и чиста. Нейната любов е реална, земна, но отхвърлена от героя в стремежа му към съвършенство. Срещата е на прага, прагът е границата, символизира неспособността да се премине отвъд. Героят се оказва неспособен да постигне щастието, да премине в света на светлината. Причината отново открива в себе си. Измъчва се, защото е причинил страдание на влюбената девойка в копнежа си по идеалния свят, невъзможен и нереален. Пропуснат е мигът на щастие , на наслаждението от реалната красота в преследване на непостижимото. В пространството на спомена героят сякаш се изправя пред собствения си строг съд. Обзет е от съмнения за избора, който е направил в миналото и е определил самотата му в днешната нощ.

Композицията е кръгова- шестата строфа повтаря първата и затваря кръга на душевните терзания на модерната душа. Сякаш героят е изгонен от рая на възможното щастие заради отказване от споделената любов. Бродещ в един град, който се оказва свят на сън и кротко ръмящ дъжд, лирическият герой бленува по невъзможната хармония в отношенията между мъжа и жената. Неразбран и бездомен, той отново е пропуснал възможността да се почувства обичан и сам да си позволи да обича