Сонетът „Пловдив“ утвърждава мотива за спомена като посредник между минало и настояще. Чрез посредничеството на спомена се реализират диалозите с любимата,  близките, детството. Чрез него се внушава идеята за невъзможното постигане на хармонията, за невъзможното завръщане. Понякога спомен и настояще се сливат в съзнанието на лирическия човек.

В сонета погледът към детството носи печал и сълзи на героя. Въпреки очакванията детството се оказва време на нещастие и „безпощадна буря“. Очертава се безнадеждната спирала на скръбта, затворила живота на човека между несретните детски дни и лишеното от любов бъдеще. Ранната скръб е предизвикана от забраната да се надяваш, да обичаш. Приказно звучат стиховете „в зли страни мечтите навек ще бъдат пленни“. Понеже не е назован този, който изрича тези забрани, най- вероятно това е  съзнанието на самия човек. Той сам си забранява, обезверен и отчаян.

Образът на града преплита в себе си противоречивите стихии на живота. Героят го възприема като едничък свой дом, макар че за него той е „пустошта огромна“. Самотата и горестта на човека, който не е открил любовта и радостта от живота, са внушени от повторението на глагола „бродя“ и епитета „загубен“. Градът е все така враждебен или безразличен към терзанията на лирическия герой, той се чувства излишен, но и лишен от избор. Примирява се с нерадостната си съдба и дори споменът не му носи очакваната утеха и успокоение.