РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ЕЛЕГИЯТА

Димчо Дебелянов е поет на бляна, на несбъднатите желания. Неговите стихове са изпълнени с  много обич, романтика, светли мечти и копнеж по щастие.

            Основни мотиви  в неговото творчество са носталгията по родния дом, споменът за отминалото детство, неосъществената хармония. Неговият лирически герой изпитва тъга за всички, които страдат. Блянът се противопоставя на суровата действителност.

Реалността е изместена на заден план в съзнанието на лирическия говорител, спомнил си тихия, спокоен уют на родния дом и закопнял отново за него.  

            Във великолепната елегия „Да се завърнеш в бащината къща…”се синтезират най-важните смислови и емоционални мотиви. Тя е изградена върху идеята за вечното завръщане, мотив, познат от древността. Първата строфа разгръща видението на мечтаното завръщане, а втората- видението на мечтаното срещане с образа на  спомена  и на бляна за „бащината къща”. Преобладава молитвеното настроение за духа на лирическия герой, който изплаква молбата си- скръбен вопъл на сърцето:

                                    Да се завърнеш в бащината къща,

                                    когато вечерта смирено гасне

                                    и тихи пазви тиха нощ разгръща

                                    да приласкае скръбни и нещастни.

Скръбта е ласкава и нежна, а падащата нощ- съкровено интимна с усетите на родното. Вечерният здрач пада, споменът става плътен и осезаем. Душата притихва сред светлата скръб на неизплакания вопъл на сърцето.Смирена и пречистена е тъгата на изповедните слова.

            Странен е този разговор между минало и настояще. Съзнанието на героя е  сякаш раздвоено.  Самият той присъства като наблюдател, но и като участник в „изповедите“. Изживява скръбните настроения на печално „странстващата” душа в света на спомена и на „безутешните дни” от настоящия миг живот. Спомнянето е поетапно-двора, прага. Копнежът и горестта се преплитат.

            Поетът представя образа на нежен, чувствителен и мислещ човек, който в мигове на безсилие и емоционален срив търси здравите устои на рода.Когато героят е притиснат от сивотата на ежедневието, той се обръща към своите спомени и блянове.

            На фона на тишината и вечерния мрак се появява като видение образът на майката. Към нея е насочена голямата любов на героя, тя е неговата опора и утеха. Майката единствена може да възстанови реда и хармонията в търсещата душа на страдащия. В духа на патриархалния бит родният дом е представен като красиво място, носещо спокойствие и отдих за наранената душа.

            Къщата със „стаята позната“, „старата на прага” и „старата икона” насочват мисълта към традиционните ценности в рода- дом, майка, вяра. Благата усмивка на любимия човек е лек за наранената душа.

            Пътят към дома е път към спокойния, „мирен заник” на човека. Домът е  пристанът, където героят ще дочака смъртта си, но очакванията на скитника са илюзорни, неосъществими и това определя трагичното звучене на финала на творбата.

Съзнанието, че хармонията и красотата на детството са безвъзвратно изгубени, е изразено най-силно в последните стипхове:

                                    О, скрити вопли на печален странник,

                                    напразно спомнил майка и родина!