Често ги коментирахме, цитирахме, сега нека да се запознаем с тях по- подробно! Да влязат ФИЛОСОФИТЕ!

СОКРАТ

По времето на Сократ в Атина започват да се появяват така наречените софисти-„учители по мъдрост“, за които няма абсолютна истина, всичко е субективно и всяко положение може да се докаже точно толкова успешно, колкото и противоположното му.Сократ, спазвайки своята максима „Аз знам, че нищо не знам“, задава въпроси, чиито отговори водят към нови въпроси и диалектически достига до положения, които не могат да бъдат отречени. По този начин той се стреми преди всичко да покаже на събеседника си не толкова истинността на своите твърдения(той всъщност не е изразявал никакви становища, защото „нищо не знае“), по-скоро несъстоятелността на упоритото и лишено от основания настояване на позиция. Искал е да покаже, че истината може да се роди диалектически, обхождайки всички положения, които могат да водят или да не водят до нея.

Сократ не оставя никакво писмено творчество, предпочита живия разговор. За него имаме свидетелства само от негови съвременници и последователи: Платон в неговите „Диалози“, където Сократ е главният персонаж, Ксенофонт, Аристотел и Аристофан в комедията „Облаци“, където Сократ е осмян като типичен софист.

Може би най-важният му принос към Западната философия е неговият диалектичен метод, познат като Сократовия метод или метода на оборването, който се използва широко за преразглеждане на ключови морални концепции като Добро и Правда. Методът е описан за пръв път от Платон в неговите „Диалози“. За разрешаването на даден проблем той се накъсва на редица отделни въпроси, чиито отговори в крайна сметка кристализират в търсения отговор. Влиянието на този подход се усеща най-силно днес в употребата на научния метод, където хипотезата е първият етап. Развиването и практикуването на този метод е един от най-устойчивите на времето Сократови приноси и е ключов фактор, благодарение на който Сократ е смятан за баща на политическата философия, етиката или моралната философия и за главна фигура във всички централни теми на Западната философия.

За да се онагледи употребата на Сократовия метод, се задават редица въпроси, за да се помогне някому (или на група от хора) да определят своите дълбоки вярвания и обширността на своето знание. Сократовият метод е негативен метод на хипотезисна елиминация, защото се търсят по-добри хипотези и постепенно се идентифицира и елиминират тези, които водят до опровержение. Методът е създаден, за да принуди опонента да преразгледа собствените си вярвания и тяхната истинност. Всъщност Сократ веднъж казва:

ПЛАТОН

 Той твърди, че единственият път, водещ към истинно знание- ЗНАНИЕТО ЗА ИДЕИТЕ-е пътят на съзерцанието, на пасивното възприятие, а не на действието. С това  въвежда във философията представата за съществуването на една специфична, индивидуална област- областта на УМОПОСТИГАЕМОТО. Откритието  на Платон се състои не в това, че той е видял прекрасния свят на идеите, а във формулировката за това какво точно трябва да прави човек, за да може неговото знание да стане еднозначно определено. Едва когато наложим върху своите собствени познавателни действия точно и в строго определени рамки, можем да им придадем форма и да ги фиксираме. След това познаващият субект може да използва тези форми в качеството им на категориални структури, позволяващи да бъде разделен и подреден светът. Такава е функцията на математиката. Централна идея в творчеството на Платон е неговата Теория за формите (идеите), която преобръща общоприетото до този момент схващане за това какво е истина. За да илюстрира теорията си, в “Държавата“  Платон представя своята “Алегория за пещерата”. Накратко алегорията е следната:

Да си представим пещера, в която група хора са затворени от своето раждане и са завързани така, че да гледат само с лице към стената. Зад затворниците гори буен огън, който хвърля сенки върху стената, към която са обърнати. Отвън, между огъня и затворниците, преминават други хора, които държат различни неща. Сенки от тях преминават по стената и тези сенки са единственото, което затворниците познават в своя свят. Те нямат никаква представа за самите неща, защото не могат да ги видят в действителност.   Ако някой от затворниците успее да се отвърже и обърне, той ще види самите неща. Но тъй като е прекарал целия си живот до този момент в гледане на сенки, той най-вероятно силно ще се обърка и ще се обърне обратно към стената – единствената реалност, която познава.

Според теорията на Платон всичко, което нашите сетива възприемат в материалния свят, е като изображенията по стената на пещерата – само сенки на реалността. Според Платон на всяко земно нещо, което сме в състояние да възприемем с нашите сетива, съответства “Форма” (или “Идея”) – вечна и съвършена реалност на това нещо, в света на Идеите.  Следователно онова, което възприемаме чрез сетивата, се опира на опита ни от несъвършените “сенки” на нашата реалност, но ние няма как да имаме реално знание за тези неща. В най-добрия случай можем да имаме мнения, но истинското знание идва не с изучаване на материалния свят, а с изучаване на света на Идеите (Формите). Това може да се постигне само чрез разума, а не чрез измамните ни сетива.  “Това, което наричаме “учене”, е само процес на припомняне.” Платон заключава, че реалният свят е светът на Идеите – свят на идеални архетипи, на съвършени абсолюти. Ние се раждаме с концепциите за Идеалните форми на нещата, като за припомнянето им е нужен разум – основен атрибут на душата.   Оттук Платон прави и извода, че задачата на философа е да използва разума, за да открива идеалните Форми (абсолютните Идеи). Разумът, а не набюдението, е единственият начин за придобиване на знания.

(Използвани са материали от Уикипедия и „Философия за 11 клас“, О. Георгиев и Г. Каприев, Изд. Д-р Иван Богоров)