СТРАДАНИЕТО НА ЯВОРОВИЯ ЛИРИЧЕСКИ ЧОВЕК В „ГРАДУШКА“
И в жизнения си път, и в творческите си търсения Яворов е познал и изпитал докрай страданието. То е негова същност, съдба, предопределеност. Философските търсения на поета са тясно свързани с неговата душевна нагласа. Силно вглъбен в себе си, търсещ отговор на вечните въпроси в човешкото битие- за доброто и злото, за живота и смъртта, за щастието и страданието, Яворов приема страданието като постоянно и естествено състояние на човешката душа, като определящо същността на личността, като начин на съществуване. Всяка творба на поета е свързана със страданието в неговите различни измерения- породено от социалните условия или националната обреченост, от любовното разочарование или невъзможността на душата да постигне себе си.
Страданието е основен мотив в стихотворението ”Градушка”. Лирическият герой е обикновеният човек, селянинът, който живее в страдание, обреченост и безизходица. Той е способен да устоява на всичко, винаги таи в сърцето си плаха надежда- единственото, което му остава. Животът на селянина се оказва поредица от очаквани и неочаквани страдания. Неговият малък космос често е победен от хаоса. Опасностите го дебнат отвсякъде и приемат различен образ.
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
За отрудения селянин трудът е свързан с желанието и вярата за по-добри бъдни дни. Но той често е обезсмислян от природните бедствия, които безмилостно отнемат плодовете му. Бедността и мизерията- това е омагьосаният кръг, от който няма изход. Светът на селянина е прост, ясен, определен от конкретни понятия и нравствени стойности.
…Боже,
за някой грях ръце всесилни
подигна ти и нас наказа.
В ”Градушка” страданието се оказва начин за изкупване на греховете. В началото звучат молитви и думи пълни с чувство на обреченост. Но постепенно душите са завладени от макар и плаха надежда. Дори надеждата е съпътствана със страх, с неспособност да се приеме изцяло присъствието на доброто, с усещане за приближаваща беда.
Голяма радост доставя на всички подготовката на така очакваната жътва. Сцената с малкия Ваньо, притеснената жена, суетнята в селските дворове внушават нетърпението да се прибере дългоочакваната реколта от полето. Свикнал да живее сред природата, под открито небе, близо до земята, селянинът много бързо разчита зловещите знаци на приближаващата буря. Сърди се на животинките, моли се на облака предвестник на бедата, отнася се към него като към живо същество:
Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен…
В българската литература картината на градушката в поемата на Яворов е единствена по рода си. Накъсаната, задъхана реч, безглаголните изречения, звукописът засилват усещането за неизмеримото, неописуемо страдание.
земя трепери…Град!- парчета-
яйце и орех…Спри …Недей…
Труд кървав, боже, пожалей!
Градушката е природна стихия, която унищожава човешкия труд. Тя не е обикновено природно бедствие. Тя носи огромна болка и безнадеждност, отчаяние и безпътица. Тя сякаш е наказание за извършени и непомислени грехове. Пожънва „цвят- надежди” и си отива, оставяйки след себе си мизерия и отчаяние.
Че там жетварка бясна хала
просо, пшеница, ръж, ечмени-
безредно, зрели и зелени,
и цвят надежди е пожнала…
Яворов постига внушението за вечността на страданието в света на обикновения трудов човек.