Изповедното начало е характерна особеност на любовните стихове на поета. В стихотворението „Две хубави очи“ любовта е прекрасен свят на светлина и хармония.

 За любимата се търсят най- нежните думи. Тя се идеализира, дори сакрализира заради желанието на поета да остане невинна и чиста. Детската чистота на душата на любимата е завладяваща, тя носи спокойствие и умиротворение.

Две хубави очи. Душата на дете

 в две хубави очи; – музика- лъчи.

Лирическият герой се моли за запазването на тази красота и чистота, притеснява се за тях.

Душата ми се моли ,

 дете,

 душата ми се моли!

Неговата молитва е породена от страха, от тревогата. Той познава добре света, знае, че е неизбежно опорочаването на тази невинност. Детският чар и свежест, наивността и доброто, което носи неговата любима ще бъдат отнесени от булото на „срам и грях“.

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

 булото на срам и грях.

Но веднага идва отрицанието, категоричното отхвърляне на тази възможност.

Булото на срам и грях –

 не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Молитвата отново се изрича, но предшествана от отрицанието „Не ще“, изразява радост, увереност. Злото е прогонено, доброто ще победи- вечната надежда на всеки човек. Огледалната композиция на творбата изразява вечната драма на човешката духовност.

„Две хубави очи“ е любимата лирическа творба на българите. Тя е образец за любовна лирика, изразява вечната надежда за щастие и хармония.