Отношението  на човека към родното и към националната съдба на родината често е съпроводено със страдание. Мотивите за неизпълнен патриотичен дълг и невъзможност да бъде продължена борбата за национална свобода, за омразата към поробителите и готовността за саможертва са основни в елегията „Заточеници“. Конкретната тема- носталгията по родината и мъката по неосъществената  свобода, се превръща в художествено обобщение на смисъла на човешкия живот, отдаден на голяма и свята цел- борбата за национална свобода.

От заник- слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни…

                Прекрасна и спокойна картина на морски залез. Корабът лети, отива в чужди краища. На него пътуват заточениците, тъгуващи за изгубената си родина. Те са борци за свобода, готови на саможертва в името на свободата на родината си. Предадени от свой другар, те са нещастни и съжаляват, че не са имали възможност да доведат делото си докрай.  Сега са заточени далеч от любимите хора, от родния край и изпитват нетърпима мъка

Като вопъл, израз на осъзнато безсилие и отчаяние, звучат думите на българските патриоти, лишени от всичко свидно- роден дом, родина, свобода. Предадени от свой човек, те изпиват горчивата отрова на разочарованието докрай. Светът е вече сън за тях. Родината бавно се разтапя в далечината.

И някога за път обратен

едва ли ще удари час

вода и суша- необятен,

света ще бъде сън за нас!

Заточениците  са самоотвержени, патриоти, смели борци за свобода, отчаяни, в безизходица, лишени от най- скъпото, на което са посветили живота си. 

Монологът на заточениците е обръщение към любимата родина. Тъжният тон е определен от предчувствието, че е невъзможно обратното завръщане. Географските маркери очертават границите на родината- „Дунав, Вардар и Марица/ Балкана, Странджа и Пирин“. Образът на родината е сакрализиран чрез метонимията „свят олтар“.

Героите са отдадени на идеята за свобода, тяхното дело за освобождение е смисълът на живота им. Готови на саможертва, те са изпълнени с гняв и разочарование, защото са предадени от близък човек- „предател клет“. Те виждат крушението на идеалите си, болката от непостигнатото е изразена чрез глагола „можехме“ в минало несвършено време.

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой-съдба завидна!-

край твоя свят олтар.

Последното, което заточениците виждат, е свещеното място за българите- „чутният Атон“. Там е написана „История славянобългарска“ от Паисий. Очертанията на „замислените великани“ ги изпълват с още по- голяма мъка по изгубената родина. Те разбират, че раздялата е завинаги.

За героите светът ще бъде вече сън, животът им е обезсмислен, отчаянието ги обзема. Те не са успели да променят съдбата на скъпото отечество, носталгията ги измъчва и сълзите „накипели“ се стичат, взорът вече е „угаснал“, раят на родната земя е „загубен“.

простираме ръце в окови

към нашият загубен рай…

Носталгията по родината и мъката по неосъществената  свобода  се превръщат  в художествено обобщение на смисъла на човешкия живот, отдаден на голяма и свята цел- борбата за национална свобода.