ЛИРИЧЕСКИТЕ МИНИАТЮРИ НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Трите миниатюри са от цикъла „Сън за щастие“, в който Славейков е включил  93 лирически миниатюри. Зад природните картини се крият човешките преживявания и размисли. Творбите нямат заглавия, тази роля изпълнява първия стих на всяко стихотворение.

„Ни лъх не дъхва над полени“

Първото стихотворение бележи началото на човешкия път, последното- неговия край. Всяка от лирическите творби е като миг от живота. Това са мигове на копнеж, на спокойствие, на очакване или самота. Образът на пътя е ключов за повечето миниатюри. Началото в „Ни лъх не дъхва над полени“ разкрива бодростта на младия човек, който бленува по- скоро да стигне в родния край. Природната картина е статична- спокойствието на утрото преминава в спокойствието на вечерта. Чудото на утрото е видяно през погледа на пътника. Той съзерцава с любов природата, слива се с нейната хармония. Лирическият човек е завладян от мечтата, утеха в трудния житейски път. Завръщането в родния край не е финал, а начало, изпълнено с щастие. Светли са мислите и очакванията  на героя:

…където ме с милувка чака

на мойто  щастие сънят.

„Спи езерото“

Това е един от лирическите шедьоври на П. П. Славейков. Със своята изящност и музикалност миниатюрата разкрива красотата и хармонията в природата и тайните на човешката душа. Отново ключовата дума е „сън“. Сънят, покоят  са символи на мечтанието и спокойствието. Тъмният и застинал свят на езерото е внушение за вътрешния свят на човека. Белостволите буки са външният свят. Те са противопоставени, но е налице и взаимодействие „там и отвъд“ на „тук и сега“. Докосват се тези светове, но не могат да се слеят. Езерото се преобразява в огледално отражение на осезаемия свят. Следа остава само от падналия лист. Тъмните глъбини остават недосегаеми и неразгадаеми. Ницше има един стих, който най- вероятно Славейков е познавал(учил е философия в Лайпциг): „ Като гладко езеро е душата ми“.

„Самотен гроб в самотен кът“

Ако първата миниатюра представя началото на жизнения път, то последното говори за неговия край. Едно предчувствие, което е владяло самия поет. Смъртта е осмислена като достигане до абсолютната неподвижност, това е неизбежният кръговрат на човешкото съществуване. Лирическият човек тъгува за любимата- „милвана ръка“, представя си не само своята самота, но и нейната. Първите два и последните два стиха на лирическата миниатюра се повтарят и така очертават кръговата композиция. Настъпил е краят, абсолютната самота и празнота. Но сънят за щастие продължава.