КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ: „ Аз не зная между нас тогава по- чист човек от него…..Аз не зная обаче друг човек, връх когото съдбата така жестоко и недостойно се е надсмивала… Буен и непримирим по природа, той не знаеше предели в нищо: нему бе противна тихата пътечка и сякаш  сам зовеше мълниите към себе си.“

АТАНАС ДАЛЧЕВ: „ Дълбоко нравствен човек.“

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ: „Срещу съдбата поетът стои с бронята на своята гордост.“

ГЕО МИЛЕВ: „Животът беше за него страдание, а страданието- негова поезия.“

НЕДЯЛКО МЕСЕЧКОВ: „Димчо Дебелянов израсна като ярка звезда върху фона на нашата поезия. В своето ограничено литературно богатство, той изрази болните трепети и дълбоките поетични медитации на душата… Всеки негов стих е носталгия по нещо загубено, което никога няма да се върне, потънало в бездната на безвъзвратността.“

ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ: „„Чувството за грях и за вина у Дебелянов поражда съзнанието за някакво наказание, което трябва да понесе. Хедонистична по първични стремежи на душата му, поезията на Димчо Дебелянов преминава в кротка резигнация, в тиха покорност пред съдбата. Накрая тя се озарява от сиянието на дълга и тутакси след него блясва шрапнелното пламъче на подвига… В сравнение с Кирил Христов, Пенчо Славейков, Яворов – Димчо Дебелянов е само звук и образ, чиста песен, чийто лиризъм никога не се нарушава от патос или реторика. Ако у Яворов страданието придобива хиперболични размери, при Дебелянов то едва се чува, като у човек, който е решен, каквото и да бъде – да го понесе… Дебеляновият стих в пластично, музикално и композиционно отношение е винаги строго издържан, с краен поант: удар върху един клавиш, с продължителен звук, който като замлъкне продължава да звучи в душата ви…“