С това последно свое стихотворение Дебелянов се прощава със света, който така и не го приласка. Лирическият герой, в когото се оглежда поетът, преминава от разочароващите го открития за противоречивостта на света до тихото приемане на очаквания трагичен край. Елегията е намерена след смъртта на Дебелянов в неговите книжа. Едно примирено и тъжно сбогуване с живота.
Лирическият текст започва като своеобразен печален преглед равносметка на изминатия път. Героят предполага, че никой няма да пожали сиротата. Няма я вече майката в живота му, не е намерил жена, няма другари. Не е успял да открие това, към което се е стремил, самотата бележи жизнения му път.
Но съюзът „ала“ внушава категоричното противопоставяне на тъгата, на скръбта. Героят преодолява чувството, че е ненужен. Скръбта е надмогната от пълнотата на душата. Богатствата на духа, до които се е домогнал в този „нерад“ живот, го приближават до мечтаната хармония. Пътят е извървян, краят е очакван , той ще е естествен преход към вечността.
Песента на един трагично раздвоен човек вече е изпята. Тя е метафора на съществуванието му, носи последното послание да се запази спомена за него. Бездомникът най- после е намерил спокойствието и е приел смирено участта си.