В своята фронтова поезия Дебелянов размишлява отново за смъртта. Но това вече не е онази тайнствена и загадъчна смърт, която дори понякога е мечтана, търсена като спасение от суровия делник. Това е реалната физическа смърт, която е белязала със своя знак всеки войник на фронта.

„Един убит“ преосмисля смъртта, която провокира човешката същност по време на война. Тя превръща хората във врагове, които се ненавиждат и се стремят взаимно да се унищожат. Съзерцаването на убития враг се превръща в тъжен размисъл за човешкото съществуване. Убитият е легнал „спокойно бледен“. Съчувствие предизвикват пръснатите писма, „с кръв напръскани“. Лирическият герой си задава въпроси за този непознат, вече безопасен за тях. Реторичните въпроси внушават тази печал, изпълваща героя. Той е осмислил безсмислието на тази смърт, жестокостта на войната. Убитият също има майка, близки, които го обичат. Какво прави той на тази чужда земя,  как ще жали за него неутешимата му майка.

Но героят разбира, че тези чувства са излишни, неуместни. Нарича ги без колебание „смешна жал, нелепа жал“. В това „грохотно, жестоко време“ няма място за плач и съжаления. Съдбата е избрана, войната определя жребия на всеки. Лирическият човек осъзнава, че точно тя ги е превърнала в безпощадни врагове и този мъртъв войник също преди това е бил готов да убива. Изводът, че пред смъртта всички са равни, че този човек вече не им е враг, внушава антихуманността на войната, нейното категорично отрицание.