http://www.zamatura.eu

Как се оценяват матурите?

1. Скала за оценяване на матури

Критерии за оценяване на интерпретативно съчинение (VІІІ – ХІІ клас):

1. Придържане към жанровите изисквания за създаване на този вид съчинение:

  • подходящ увод;
  • откроена и произтичаща от проблема в заглавието теза;
  • пълни, точни, целенасочени и задълбочени разсъждения по темата;
  • подходящи изводи;
  • заключително обобщение.

2. Наличие на логически преходи както между отделните структурни елементи на писмената работа, така и между отделните подтези в рамките на същинската част.

3. Наблюдения върху художествената специфика на текста.

4. Стилово единство, цялостност и завършеност на писмения текст.

5. Избор на глаголно време.

6. Равнище на овладяване на правописната и пунктуационната норма на съвременния български книжовен език.

7. Графично оформяне на съчинението.

 

Матура по БЕЛ, 41. въпрос: писане на аргументативен текст – интерпретативно съчинение или есе

Критерии за оценяване на интерпретативно съчинение

I. Литературни компетентности – максимален брой точки – 10

  • Разбиране и осмисляне на условения характер на литературата – от 0 до 2 т.
  • Знания за процесите в литературната история, автора и творбата – от 0 до 2 т.
  • Умения да се прилагат знания за строежа и функционирането на литературната творба и изясняване на зададени проблеми – от 0 до 3 т.
  • Интерпретиране на художествените смисли съобразно поставен проблем –от 0 до 3 т.

II. Знания и умения за изграждане на аргументативен текст – максимален брой точки – 12

  • Наличие на теза, съответстваща на темата и проблема – от 0 до 3 т.
  • Адекватна, конкретна и изчерпателна аргументация – от 0 до 3 т.
  • Логическа последователност на аргументацията – от 0 до 3 т.
  • Ясно структурирани и смислово свързани композиционни части (Увод, изложение, заключение) – от 0 до 3 т.

III. Езикови норми – максимален брой точки – 8

  • Знания и умения за прилагане на лексикалната норма – от 0 до 2 т.
  • Знания и умения за прилагане на граматичната норма – от 0 до 2 т.
  • Знания и умения за прилагане на правописната норма – от 0 до 2 т.
  • Знания и умения за прилагане на пунктуационната норма – от 0 до 2 т.

Максимален резултат от критериите за оценяване на интерпретативно съчинение – 30 точки.

ВАЖНО ЗА МАТУРАТА, ВАЖНО ЗА МАТУРАТА!


 

КАКВО ТРЯБВА ДА ЗНАМ ЗА ВСЕКИ АВТОР?

 

БИОГРАФИЯ

• ОСНОВНИ МОМЕНТИ
МЯСТОТО НА ТВОРЕЦА В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

• КАК НАЙ- ЧЕСТО ГО ОПРЕДЕЛЯТ СЪВРЕМЕННИЦИ ИЛИ ЛИТЕРАТУРНИ КРИТИЦИ
• СЛЕДВА ЛИТЕРАТУРНО НАПРАВЛЕНИЕ ИЛИ Е ПРОДЪЛЖИТЕЛ НА ТРАДИЦИЯ

ТВОРЧЕСТВО

• ПРОИЗВЕДЕНИЯ
ОСОБЕНОСТИ НА ТВОРЧЕСТВОТО ИЛИ СТИЛА

• С КАКВО СЕ ОТКРОЯВА ИЛИ РАЗЛИЧАВА ОТ ДРУГИТЕ
• С КАКВО Е ДОПРИНЕСЪЛ ЗА РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ, МОТИВИ И ОБРАЗИ

• ДА СЕ ОСМИСЛЯТ И ЗНАЯТ В ДЕТАЙЛИ

 

ТАБЛИЦА 2
КОМПОЗИЦИЯ НА АРГУМЕНТАТИВНИЯ ТЕКСТ
УВОД

• В КОЯ ЕПОХА ТВОРИ АВТОРЪТ
• КЪМ КОЕ ЛИТЕРАТУРНО НАПРАВЛЕНИЕ ПРИНАДЛЕЖИ
• ОСНОВНИ ТЕМИ, ОТ КОИТО СЕ ВЪЛНУВА И ОТРАЗЯВА
• ОБЕМ- 2- 3 ИЗРЕЧЕНИЯ
ТЕЗА

• ЗАДАЙТЕ ВЪПРОСИ КЪМ КЛЮЧОВИТЕ ДУМИ В ЗАГЛАВИЕТО И СЕ ОПИТАЙТЕ ДА ИМ ОТГОВОРИТЕ
• ПОМИСЛЕТЕ ВЪРХУ ПОСТАВЕНИЯ ПРОБЛЕМ В ЗАГЛАВИЕТО И РАЗСЪЖДАВАЙТЕ, КАТО ГО СВЪРЖЕТЕ С ОТКЪСА, КОЙТО Е ПРЕДОСТАВЕН
• ОБЕМ- ДО 6 ИЗРЕЧЕНИЯ
ИЗЛОЖЕНИЕ

• КАТО ИЗПОЛЗВАТЕ ТВЪРДЕНИЯТА СИ В ТЕЗАТА, ОПРЕДЕЛЕТЕ МИКРОТЕЗИТЕ
• РАЗГЛЕДАЙТЕ ПОСТАВЕНИТЕ ПРОБЛЕМИ И РАЗСЪЖДАВАЙТЕ ВЪРХУ ТЯХ
• АРГУМЕНТИРАЙТЕ СЕ
• ИЗПОЛЗВАЙТЕ ЛОГИЧЕСКИ ПРЕХОДИ
• ПРАВЕТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ГЕРОИТЕ, КОМЕНТИРАЙТЕ ПОВЕДЕНИЕТО ИМ
• СЪОБРАЗЯВАЙТЕ СЕ С ПОСТАВЕНАТА ТЕМА
• ОПРЕДЕЛЕТЕ ПОСЛАНИЯТА НА АВТОРА
• ОБЪРНЕТЕ ВНИМАНИЕ НА ХУДОЖЕСТВЕНИТЕ СРЕДСТВА
• ЕЗИКЪТ НА ВЕЩНИЯ СВЯТ
(ЕСЕ- ИЗРАЗЕТЕ СВОЕТО ОТНОШЕНИЕ)
ЗАКЛЮЧЕНИЕ

• ОБОБЩАВАТ СЕ НАПРАВЕНИТЕ В ИЗЛОЖЕНИЕТО ИЗВОДИ
• С КАКВО ВЪЗДЕЙСТВА ПОСЛАНИЕТО НА АВТОРА
• КАКЪВ Е ОБЩОЧОВЕШКИЯТ СМИСЪЛ НА ТВОРБАТА
ТАБЛИЦА 3
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА ЛИРИЧЕСКИ ТЕКСТ

ВЪПРОСИ, НА КОИТО ДА СЕ ОТГОВОРИ, КОГАТО СЕ РАЗГЛЕЖДА  ЛИРИЧЕСКИ ТЕКСТ:

• КАКВО Е ОСНОВНОТО ЧУВСТВО В СТИХОТВОРЕНИЕТО
• ЧРЕЗ КАКВИ ХУДОЖЕСТВЕНИ СРЕДСТВА Е РАЗКРИТО ЧУВСТВОТО В ТЕКСТА
• ОТ КАКВО Е ПОРОДЕН ЛИРИЧЕСКИЯТ РАЗМИСЪЛ В ТВОРБАТА
• КОЙ Е ЛИРИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ И КАКЪВ Е ВЪЗГЛЕДЪТ МУ ЗА НЕЩАТА, ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ СВЕТА, КЪМ ДРУГИТЕ
• КАКВА Е ХУДОЖЕСТВЕНАТА ИДЕЯ В ОТКЪСА
• КАКВА Е ТЕМАТА НА ЛИРИЧЕСКИЯ ТЕКСТ
• КАКВИ ПРОБЛЕМИ ПОСТАВЯ ТЕКСТЪТ
• КОИ СА КОМПОЗИЦИОННИТЕ ОСОБЕНОСТИ НА ОТКЪСА
• КАКЪВ Е ИЗКАЗЪТ И КАК ЧРЕЗ НЕГО СЕ ИЗРАЗЯВА ОСНОВНОТО ЧУВСТВО
• ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО В ТВОРБАТА- КАК СА ПРЕДСТАВЕНИ
• ЕЗИКЪТ НА ВЕЩНИЯ СВЯТ

 

ТАБЛИЦА 4
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА ЕПИЧЕСКИ ТЕКСТ

ВЪПРОСИ, НА КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ ОТГОВОРИ, КОГАТО СЕ РАЗГЛЕЖДА ЕПИЧЕСКИ ТЕКСТ:

• КАКВИ СА СЛУЧКИТЕ И КАКВО РАЗКРИВАТ
• КАКВА Е ТЕМАТА В ОТКЪСА И В ТВОРБАТА
• КАКВО Е ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА АВТОРА
• КАКВИ СА ОСНОВНИТЕ ПРОБЛЕМИ- ЕТИЧНИ, ФИЛОСОФСКИ, СОЦИАЛНИ, ЕСТЕТИЧЕСКИ
• КАКВИ СА ОСНОВНИТЕ КОНФЛИКТИ В ТВОРБАТА
• ОТ КАКВА ГЛЕДНА ТОЧКА СА РАЗГЛЕДАНИ ПРОБЛЕМИТЕ И КОНФЛИКТИТЕ В ТВОРБАТА
• КАК СА ПРЕДСТАВЕНИТЕ ГЕРОИТЕ
• НАПРАВЕТЕ ИМ ХАРАКТЕРИСТИКА
• В КАКВИ КОНФЛИКТИ ВЛИЗАТ, КАКВО ПОСЛАНИЕ НОСЯТ, КАКВИ ИДЕИ ИЗРАЗЯВАТ
• ОТНОШЕНИЕТО НА АВТОРА КЪМ ГЕРОИТЕ
• ХУДОЖЕСТВЕНИ СРЕДСТВА

 

 

 

Едно предложение към осмокласниците:

8. КЛАС

ИНТЕРПРЕТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ
ПО ТЕМА ОТ „ДАМАТА С РЕНТГЕНОВИТЕ ОЧИ” НА СВЕТОСЛАВ МИНКОВ

( УВОД, ТЕЗА, ОСНОВНИ МИКРОТЕЗИ)

УВОД
В разказа „Дамата с рентгеновите очи” Светослав Минков изобличава лишеното от духовност и високи стремежи човешко съществуване. Творбата е сатира на самоцелния стремеж към перфектна визия, която би трябвало задължително да донесе щастие.
ТЕЗА
Светослав Минков внушава, че богатството и задоволената суетност не са духовни ценности, а само несигурни и фалшиви цели. В така наречения хайлайф парите и удоволствията са се превърнали в ценностни критерии, които изтласкват на заден план истинското реално човешко съществуване. Науката със своите постижения се е превърнала в търговия с единствената цел- високи печалби.
МИКРОТЕЗА 1
МИМИ Тромпеева е героинята на разказа. Тя е сполетяна от физически недостатък, който може да се премахне само в салона на професор Галфоне. Нищо лошо няма в това науката да помага на хората, тя затова съществува и се развива. Но прочутият професор е подчинил големия си талант на придобиването на печалби от лековерния и празноглав богат елит. Той изобретява открития, които са безполезни за обществото, не допринасят за неговия прогрес, а служат за глупави развлечения. Но за Галфоне това не е от значение.

МИКРОТЕЗА 2
Култът към красотата води до подмяна на истинските стойности. Мими мечтае…………(характеристика на героинята и нейните мечти)

МИКРОТЕЗА 3
Разобличаване на хайлайфа и неговата глупост и ограниченост- пародия и сатира, анализ на дневника на героинята, образът на Жан- да се разгледа
ЗАКЛЮЧЕНИЕ

ДЕСЕТИ КЛАС

РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ „РОБИНЗОН КРУЗО”

Името на Даниел Дефо е свързано с века на Просвещението.поставят се значими проблеми по това време- за същността на човешката природа, за индивидуалната отговорност на човека към собствената му съдба, за възпитанието. В изграждането на нова ценностна система на гражданското общество особено голяма роля изиграва литературата.
Даниел Дефо създава своя герой Робинзон Крузо, без да подозира, че той ще стане емблематична фигура за следващите поколения. Крузо притежава черти, които дават възможност да просперира в обществото. В неговия победен марш към новия свят откриваме увереността на новия човек в завладяването на нови територии във всички измерения на думата.
Съдбата отвежда героя на Даниел Дефо далеч от дома и го среща с непознати земи и хора. Търговската предприемчивост, страстта към пътешествия стоят в основата на авантюрите, които преживява Робинзон Крузо. На един безлюден остров европеецът изминава стъпка по стъпка почти всички етапи от тази цивилизация, като доказва силата на човешския дух, изправен пред внъзможно най- трудното изпитание- да оцелее при изключителни обстоятелства.
С попадането си сред дивата природа този цивилизован човек трябва да приеме като нещо свое единствено природната среда и да се приобщи към нея, дори да се слее с нейната същност. Героят опитомява стадо кози, за да има винаги месо и мляко. Суши грозде за стафиди, за да има запаси през зимата, както се прави в цивилизования свят. Опитомява папагал и го учи да говори. Засажда ориз и ечемик, прави брашно и дори си опича хляб, което му доставя върховна радост. Успява да изработи здрави глинени съдове. Особено голяма емоция за него е изработването на лула. Робинзон се чувства истински щастлив, защото е открил нови способности у себе си и това го изпълва със самочувствието на знаещия и можещия човек.
Колко е удовлетворен героят, когато си изработва стол, маса и дори чадър. Всяка една цивилизационна придобивка за него е стъпка напред към подобряване на условията на живот на самотния остров.
Щастлив ден за него е, когато освобождава един дивак и му дава името Петкан. Англичанинът посвещава този негов приятел в ценностите на своята собствена цивилизация, от които се ръководи и самият той. Това са представите и критериите за добро и зло, за хуманност, чест, достойнство и благородство.
В особено критични моменти душевна сила му дава Библията, в която открива опора да продължи борбата си за оцеляване. Важно значение за Робинзон имат дневникът и календарът като ориентир за времето. Като съчетава уменията и усилията си по посока на подобряване на условията за живот, някогашният неопитен моряк и авантюрист открива у себе си неподозирани качества и способности. Това го изпълва с радост и самочувствие, давайки му възможност да опознае себе си.
Героят на Даниел Дефо не е само човекът от епохата на Просвещението- деятелен и енергичен, уверен в смисъла на своя труд и в своите усилия. Той не отстъпва пред трудностите и ги преодолява със силата на волята и разума си.
Робинзон Крузо е пример за оцеляване в необичайни условия, благодарение на придобитата като знания и умения. Романът носи дълбоки универсални послания, утвърждава модел на човешко поведение.

 

 

 

 

Професор Боян Биолчев, доктор на филологическите науки

(из интервю от вестник „Сега”, Милена Димова)

Литературата е запомнено изречение, а не запомнено име на писател.

Интелигенцията на XIX век се развива в две направления. Едното е технологическо, защото парната машина създава огромно поле за действие точно на технологично мислещите и те започват да се оформят в среди, които създават съвеменния машинен свят. А в областта на културата интелектуалният труд всйщност представлява последната и единствена ралота на обеднелия аристократ, тъй като той може да продаде само натрупания си ум и образование. Интелектуалците са хора, кито се спасяват; те са корабокрушенци от заминалия си свят на аристокрацията.

Ние тепърва трябва да се доберем до някакво домашно възпитание, а до аристократическото имаме дълъг път с криволици. Голямото нещастие на България е именно ликвидирането на аристокрацията през XIV- XV век. Като погледне човек българската литература, вижда, че по времето, когато се появяват големите произведения на Ранния ренесанс, у нас има само исихасти и религиозно- тълковни текстове, но практически няма светска литература.

На мястото на моралната теза и правилата за рицарско поведение се появява императивът за оцеляването, който няма нравствени изражения. Затова имаме Бай Ганьо, а не друг общопонятен за всички читателски пластове герой. Той е резултат от липсата на правила за социално поведение, на понятие за съобразяване с непозната среда; той е грубо навлизане със собственото Аз в пространства, в които няма АЗ, а Ние, в които тихото слово на ума има по- голяма акустика от крясъка на тълпата.

 

„ПОД ИГОТО”

 

Романът „Под игото” създава многопластова панорамна  картина на българското общество в един момент на историческото развитие, който разкрива най-високото издигане на националния дух и цялостното разгръщане на националната идея.

Книгата е размисъл за историята и народната съдба, за превратностите и неочакваните случайности,за великите цели и дребнави страсти.Чрез живота в малкото подбалканско градче Бяла черква се създава един типизиран модел на възрожденска България.Израстването на духа, достигането до мисълта за борба, приемането на идеята за свобода като висш идеал са най-важното и най-достойното постижение на българския народ. Вазов проследява този процес в различни социални групи,създавайки идеализираната представа за всеобхватност на революционния подем.

Израстването започва с промените в родовия свят.В началото на романа животът е затворен в патриархалните нрави и обичаи.Чрез спокойствие,уют и сигурност в домовете се съхранява българското самосъзнание.Онова, което подсказва променящата се духовност, е засиленият интерес към знание, просвета, към околния свят. В главата „Радини вълнения” и „Представлението” е разкрит възрожденският стремеж към познание, готовността на героите да приемат новото и различното, като напуснат затворения свят на познатото и традиционното. Разговорите в Ганковото кафене илюстрират отвореността на възрожденския българин към света, желанието му да излезе от провинциалното си битие и да стане част от света. Духовното пробуждане и израстване на народа върви във възходяща линия. В началото на повествованието героите дори не се замислят за възможността да постигнат освобождението със собствени сили. Промяната настъпва с идването на Бойчо Огнянов, който преобръща света на героите.Тишината и примирението завинаги изчезват от Бяла черква, а пламенните слова на бунтовника събуждат духа на очакването на свободата и отговорността за собствената съдба. Бойчо Огнянов внася в колективното съзнание идеята за въстание.Той е човекът,който помага на хората да осъзнаят, че свободата е висша ценност.Заедно с другите революционери- Соколов и Кандов- със силата на своята всеотдайност, с примера и словото си, той се явява водачът, който е способен да поведе народа в името на свята цел.Постепенно обществото се променя. По време на годишния изпит в училището Събка повтаря чутото то възрастните за освобождение, след представлението всички пеят бунтовна песен, а събирането на Силистра Йолу се превръща в трибуна на разгорещени речи. Поставил си за цел да изобрази най-вече подготовката  на въстанието, Вазов убедително и достоверно мотивира дългия и сложен процес на национално съзряване.

Най-ярката илюстрация е преобразяването на чорбаджи Марко. Докато за Огнянов, Соколов, Рада не съществува друг път освен борбата, защото те изцяло са се посветили на революционната идея, чорбаджи Марко е човек практичен, улегнал, човек с богатство и голямо семейство.Той не може да взема прибързани решения.Чрез неговото израстване Вазов показва всеобщия  духовен подем на епохата.След като този практичен човек е способен да се ентусиазира от идеята, това означава, че народът е дорасъл до свободата.

„Пиянството” на борбата се отразява на всички.Образите на революционерите са носители на героичното и възвишеното.Те притежават най-достойните черти-безкористен патриотизъм, смелост, всеотдайност, безпределен идеализъм, себеотрицание и жертвоготовност.В романа постепенно се изгражда обликът на народа като едно цяло. Революционната борба е подготвена от тайни комитети и събрания, за да се превърне в общонародно дело. Въстанието и потушаването са показани главно чрез участта на героите. Опиянението завършва с изтрезвяване. Повечето хора, участвали с жар в подготовката,остават само наблюдатели на действието.”Под игото”поставя трайна тенденция за изобразяване на важни, определящи  съдбата на народа, събития в големите епически творби. Романът постига своята цел- той става част от българското самосъзнание и формира устойчивите представи за нравствени и национални ценности като патриотизъм, високи идеали и свободолюбие.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………..

Катерина- ренесансовата

 

Романът „Железният светилник” е не само носталгичен разказ за миналото на българския дух и неговите корени. Той е смел поглед в бъдещето на един народ, стъпил здраво върху традициите на миналото, отворен към духа на новото време.

Катерина и Рафе Клинче носят духа на едно по- ново време.Те разбират и осъществяват своя живот по нова ценностна система, в която личността има своите неотменими права на избор и начин на живот. Личностите, които най- ярко известяват новото, често пъти са самотни фигури, странни и неразбираеми за другите. Те живеят друг живот, свой, несмущаван от нищо. За тях законите на рода не са определящи, те ги нарушават в името на правата на личността.

Единствено любовта на Катерина към майстора- резбар Рафе може да прозре в душата му. В Катерина майсторът открива сила, която му е нужна, опора в трудностите и неспокойствието на собствения му живот, в самотата му.

Образната система на романа не би била толкова ярка и живописна без образа на грешната, невероятно красива Катерина. Героинята олицетворява всички положителни качества на българската жена. Тя е душевно богата, това хармонира с нейната хубост. Весела и общителна, Катерина стриктно изпълнява домашните си задължения, шета в дома под зоркия поглед на майка си. Но използва всеки момент да се посвети на моминските си радости. Тя винаги е център на жизнерадостна моминска компаня. Умее да се шегува, с прямотата си винаги намира верния път към сърцето на другарките си. Всички я обичат от сърце. Духовитите й закачки, звънкият й глас, когато пее, стройната й снага пленяват сърцата на ергените в Преспа.

За съжаление нейната невероятна жизнерадост и привлекателност ще се превърнат в предпоставка за жестокия й жизнен жребий. Неслучайно рилският монах, минал през града, ще пророкува мрачно, че толкова много хубост и радост, въплътени в една жена, могат да предизвикат силите на злото.

Катерина се влюбва дълбоко в странния майстор Рафе Клинче. Тя е ренесансова личност, иска свободно да избере любимия човек. Сама да определя щастието си. Тя постъпва смело, без да мисли за своята сигурност, за традициите.

Присъдата на строгите патриархални закони, олицетворени от нейната майка Султана, е безмилостна. Заради докосването до забранения плод на любовта тя трябва да плати с живота на първата си рожба. Описанието на насилственото помятане и мъчителната агония на Катерина са най- драматичните страници на романа. Умира не просто една красива девйка, умира цветето на любовта, безмилостно смазано от лицемерните канони на ограничения, остарял обществен морал.

Остава самотна нейната майка да носи кръста на своя избор. Като млада тя успява да защити избора си, но не позволява това на собствената си дъщеря. Катерина е образ, надминал своето време, ренесансова личност, за която любовта е над всичко.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

Между вечния и земния живот в стихотворенията „Един убит” и „Сиротна песен” на Димчо Дебелянов

 

 

Най- нежният поет на България загива на фронта през Първата световна война. Преди това написва своята лебедова песен, в която предрича своя скорошен край.

Лирическият герой на Дебелянов изминава сложен, тежък и труден път в търсене на смисъла на съществуването си. Той непрекъснато се терзае, защото е изгубил сигурността на патриархалния свят, осъзнал е невъзможността да се впише в реалността, да реализира  духовните си потребности.

Дебелянов е самотник, човек с богати радости несподелени, поет с близко предчувствие за смърт. В стихотворението „Един убит” се разкрива жестоката логика на войната. Потвърждава се хуманизма на поета, намерил отражение в цялата фронтова поезия на Дебелянов. Героят в „Един убит” е вражески войник.  Дебелянов описва обстановката. Убитият сякаш е вгледан в „свода ясен и дълбок”. Земята е сива, безлична. Плахо трепкат ненужните вече писма. Приключил е земният живот, пълен със страхове и тревоги. Жалко е за този млад човек, жал трепва и в сърцето на поета. Той съчувства на неговата майка, но дългът променя всичко. Противникът е враг, ако го пожалиш, той теб няма да пожали. Затова поетът бърза да се отрече от внезапно бликналите чувства. Ще възкликне:”Смешна жал, нелепа жал”, сякаш да оправдае чувствата си. Жестокото време не позволява да се изпитват човешки чувства. Състраданието няма място в сърцата на хората. Следват няколко риторични въпроса. Убитият също е искал да отнеме чужд живот. Това, което му се е случило, той си го е заслужил. Реалистична е фронтовата поезия на твореца, той сякаш е забравил своите символистични търсения. Увлечен е от реалния живот, намерил е най- после спокойствие сред другите, дори и в ужаса на войната. Ненужни са вече писмата, ненужни са любовта, напразни са били мечтите. Бързо свършва земният живот и Дебелянов ще заключи:”Мъртвият не ни е враг”.

Последните прозрения на поета са неговата „тиха победа”. Той наистина преоткрива света, преди да си отиде от него. Под свистенето на куршумите се ражда последната му изповед „Сиротна песен”. Отново героят е самотникът, бездомникът, ненамерил обич и утеха. Той преоткрива земния живот чрез смъртта. Няма поза, просто едно размишление и непосредствено чувство. Тъжната повест на неговото битие се затваря със „Сиротна песен”. Героят е останал неразбран. Пътят му не е изпълнен с радост, богатствата му са духовните богатства на истинския човек. Мъката е завладяла съзнанието. Няма с кого да се споделят радостите, никой не се интересува от него, никой не споделя нито щастие, нито болка. Той се чувства странно успокоен, смъртта е чакана като утеха. Тя е символният знак на изпепеляващата поривите за живот непреодолима скръб. Душата разказва за своя тъжен път в света, който е останал враждебен. Радостта се е превърнала в ненужен спомен. Споменът винаги е бил част от духовното богатство на лирическия герой. Но светлата тъга на спомена чертае пътя на овладяната, неизплакана скръб.

 

Ако загина на война,

жал никого не ще попари-

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

 

Страшно звучат последните вопли на сърцето. Попарено е от безразличието на останалите, липсата на любов в този момент се усеща осезателно. Другарите също не са намерени или са изгубени в лабиринта на земния живот. Тогава не остава нищо друго, освен да се очаква вечният. Да се очаква примирено, тихо и смирено.

 

Ще си отида от света-

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

 

Духът се скита бездомен, скръбта и болката са неговото художествено битие. Стихотворенията „Един убит” и „Сиротна песен” изплакват елегичните пориви на „радости несподелени” на Дебеляновата душа.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

„Майце си”

 

В Ботевата поезия свободата се мисли като опозиция на робството във всички негови измерениия.затова Ботевият лирически човек е нравсвен максималист,силна и горда личност,обладаваща неизчерпаема духовна енергия.

Стихотворението „Майце си” разгръща чувства непознати по сила до този момент.Лирическият Аз настойчиво търси отговор на болезнени чувства и въпроси.Обръщението към майката изразява болезненото драматично душевно състояние на лирическия субект. Мотивът за „злочестото скиталчество” е подсилен с драматичните фолклорни мотиви за майчината клетва и пропиляното бащино имане.Това внушава усещането за страдание, гняв и наказание.

Първите две строфи представляват разгърнат реторичен въпрос, обърнат към собствената душа, към най-близкото на сърцето, към света. В творбата се разгръща образът на драматичната младост на скиталеца,отделен от близкото и скъпото, самотен духовно сред неразбиращите го духовни другари.Лирическият Аз „изтлява” в своята самота, изразена с поредица от драматични лирически въпроси и възклицания. Метафорите „слана попари”,”сърце догаря” носят силен знак на погасване,намаляване на сили и енергия.без осмислени и споделени пориви,без любов и вяра,животът е нищожен.

Лирическият Аз е ситуиран на „пътя. Далеч от дома той се сблъсква със студенината на един неразбиращ го свят.Конфликтът между човека и света,търсените и ненамерени опори в този свят ескалират драмата на индивида.Душевните терзания се сгъстяват от усещането за неизживяна младост, от прозрението за тлеенето на живота сред мъртвеещите стойности.В душата му умират надежди и желания.

Изповедното послание към майката като че ли засилва болката на „блудния син”.За него няма просветление, утеха.Няма бъдеще. Закритите екзистенциални хоризонти предлагат на човека само една достойна алтернатива- свободата да избере смъртта пред бавното умиране на душата.

Хиперболизираното желание за смърт във финала разкрива мащабно недоволство и бунт от непълноценното съществуване, изразява категорично желание за откъсване от такъв живот-тлеене.В тази първа творба на Ботев образът на смъртта носи знака на физическото изтляване. Когато човекът в Ботевите творби открие големия смисъл на живота в идеята на свободата и жертвата,тогава смъртта ще стане смърт-възкресение.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

ЙОВКОВ

(Общи указания)

 

Увод–  В своето творчество Йовков създава един нравствено хармоничен свят на герои,които са носители на вечни човешки добродетели. В разказите си писателят търси общочовешкото и непреходното- българското.

 

Теза–   В центъра на изображението е човекът с неговата душевност, мисли, чувства, интимни преживявания.Авторът търси трайните, изконните ценности, присъщи на българина. Йовковите герои са прекрасни, с висока нравственост, защото в тях неразривно съществуват греха и разкаянието, добротата и щедростта. Разкривайки поезията на ежедневието и силата на изключителното, писателят изгражда свят на разбирателство и хармония.

 

Ако! темата е за войната-Войната е тази, която внася хаоса в душите и съществуванието на хората.Тя ги подлага на жестоки изпитания и разрушава живота им, често ги унищожава.

„Последна радост”………..

 

Ако!темата е за „Старопланински легенди”- Любовта осмисля човешкия живот, прави го по-одухотворен. Героите от разказите в „Старопланински легенди”живеят в планината.Те са силни личности, способни на изпепеляващи чувства……………..

„Шибил”,”Индже”…

 

Ако!темата е за добротата- Идеалът на Йовков е мъдрият човек, който е способен на анализ и себевглеждане, умее да наблюдава живота и да чете знаците му.

„Песента на колелетата”….

 

Заключение-Художественият свят, който изгражда Йовков, е хармоничен. В него съществуват мъка и радост, грях и изкупление, страдание и милосърдие. Писателят успява да разкрие най-доброто от духовния свят на българина.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………..

„До моето първо либе”

Коментар

Приемането или отхвърлянето на свободата като начин на съществуване и духовна нагласа на човека се превръща в основен критерий за добро и зло, обич и презрение, пълноценен живот и окаяно робско живеене в Ботевото стихотворение „До моето първо либе”.

Според поета и неговият лирически герой дългът към общността и вслушването в нейния глас стои над всичко останало. Дори и любовта е лишена от основание,ако не е съзвучна с повелите на времето и не „чува” плача на сиромаси и „песента на гората”. Изборът на бореца за свобода може да бъде само един-да пренебрегне любовта в името на по-висша кауза,да се ангажира само с идеята за свобода.

В това стихотворение „песента на гората” звучи императивно, съдбовно, заглушавайки „песента любовна”. Поетическият текст е организиран като своеобразен разговор с любимата за лутането и избора на човека, за преосмислянето на добродетели и стойности и прозренията за смисъла на съществуването.

Още във встъпителния стих се очертават контурите на един решителен и категоричен лирически Аз.Той призовава любимата си да разбере смисъла на неговия избор. Първите три строфи са своеобразна ретроспекция – връщане към миналото и пребиваване в света на спомена за любовта. Този свят не е осветен от носталгията и копнежа, а е интерпретиран като безсмислено разпиляване на духовната енергия на човека. Поетическото послание все по-настойчиво обвързва любовта с негативни значения и я интерпретира като знак на стеснения еснафски свят на роба, като унижаваща и погубваща.

В мисленето на Ботевия лирически човек любовното чувство се превръща в емблема на несвободата. То не може да осмисли копнежите на една разкрепостена душа, поради което се асоцира с „отрова” и „вериги”.Любовта е непосилна да проникне в една ограбена, опустошена,изтерзана от робската действителност душа. Духовният свят на Аза е пуст и мъртъв, подвластен на страданието и скръбта.

Любимата е сякаш видение, което покорява с младостта и очарованието си. Но младежът вече е открил своята мисия във всеотдайното служене на революцията. Стенанията на гора и шума израстват като мащабни символи на свободата, като единствената достойна алтернатива за юнака.Към нея той страстно призовава любимата си.Тази любов се оказва възможна само ако бъде споделен пътя  на борбата.

Революцията е видяна като апокалипсис, борбата е описана като невиждана буря.Смъртта е мечтаната усмивка,защото е в името на свободата.Това е ритуалът на най-съкровеното вричане в свободата и сливане с подвига.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

 

ДИМИТЪР ДИМОВ

„Тютюн”

(Общи указания)

Увод:

Големите размествания на историческите пластове, процесът на преосмисляне на националната, социалната и личната съдба провокира създаването на големи повествователни творбипрез 50-те године на миналия век. Димов има определящо място в този процес. В най-значителния си роман „Тютюн”, той създава широка картина на живота в годините преди и по време на Втората световна война.

 

Теза:

ДимитърДимов изгражда ярки човешки характери, илюстриращи духа на времето чрез съдбите си. Това са особен тип герои-силни характери, отдадени изцяло на една всепоглъщаща идея или цел.Те са готови на всичко, за да постигнат желанието си.Скъсали са съзнателно родовите си корени, отчуждени от обществото и от себе си. Техните житейски ценности са едностранчиви и засилват нравствената им непълноценност. Наблягайки на трагичното,изключителното и особеното в тяхноата духовна същност, авторът проследява пътя на неизбежната им нравствена деградация.

 

  • Борис-характеристика
  • Ирина –характеристика
  • „Никотиана” и светът на богати и бедни.Партията

 

Заключение:

Героите на романа „Тютюн” населяват един сложен, изпълнен с противоречия свят, в който властват силните личности.Те заплащат амбициите си с цената на пълна нравствена деградация, обезличаване и духовно опустошаване.

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

ДАЛЧЕВ

Увод:

Далчев се стреми да предаде философска дълбочина на  художествения свят. Неговото пространство е изпълнено от значещи вещи. Това е свят, който разказва вечната и тъжна приказка на битието тук и сега.

Теза:   

Поетът се опитва чрез обемите, релефа, цветовете да достигне до истината за света. Особено място заема естетизацията на грозното.Той е съпричастен и към темата за дяволското. Времето е опредметено, а не живяно.Кръговратът на живота е представен като кръговрат на вещи. Смъртта е населила със своя призрак пространството, в което поетическият Аз познава страшната истина за битието. Далчевият свят на предметите е свят на невъзможните събития, на несъстоялия се живот.

 

……..Доказателство-всичко,което си спомняш за отделните стихотворения, или това, което е зададено като тема…

Заключение:

Отделните стихотворения на Далчев, създавани с голяма взискателност, са вътрешно свързани в една лирико-философска повест, чийто общ смисъл обогатява поетическото им звучене. Краят на тази лично изживяна повест е един славослов на живота и на неговата най-голяма ценност- човешката близост.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

 

Разпадането на българския доосвобожденски космос и родовите ценности

/Повестта „Гераците” на Елин Пелин/

Интерпретативно съчинение

След Освобождението настъпват необратими процеси в живота на българското село. Те имат своите социални и нравствено- етични измерения и засягат устоите на патриархалния свят, съществувал векове наред в своята неизменност. В повестта „Гераците” Елин Пелин стига до изключително задълбочено и проникновено разкриване на причинно- следствената връзки, довели до отмирането на родовия бит и до сложните промени в душевността на хората, загубили устоите на изконните родови ценности и приели индивидуализма и отчуждението като своя същност.

В повестта се подлагат на проверка утвърдени през вековете морален кодекс и традиционни ценности. Проследява се един кратък отрязък от живота на рода, носещ името на граблива птица. Героите са ярки, но и типизирани, следствие са на променените социални и духовни стойности.  Проблемът за разрушаването на българския доосвобожденски космос и родовите ценности е поставен чрез житейските съдби на героите и чрез символите, присъстващи в повестта.

Повестта започва с идиличното описание на селския живот в задружното семейство на Гераците. Всеки се подчинява на строгия патриархален ред и морал. Нравствените норми са задължителни за всички. Земята храни тези хора и те се грижат всеотдайно за нея. Всички символи на родовото са свързани с нея. Борът е символ на вековната устойчивост на рода. Под неговата света сянка са отраснали няколко поколения. Бялата къща, високият зид, сплотеното щастливо семейство- тези описания приличат на приказното начало. В дома на Йордан Герака цари спокойствие, уют, подреденост и сигурност. Всички заедно се трудят, принадлежат на земята и труда. „Царе на полето” ги нарича Елин Пелин. Дълбоката връзка със земята е най- трайният белег на родовия свят.

Но тази идилия е нарушена от смъртта на баба Марга. С настъпването на пролетта и тази смърт се променя рязко животът на семейството. Много бързо се разрушават дълго и старателно граденото щастие, трупаното имани, морала на членовете на рода. Изчезват забраните, редът, авторитетите. Йордан Герака не е в състояние да върне отново сплотеността. Отслабва господарската ръка. Няма сила, която да подчини останалите и дълго трупаните конфликти избухват с пълна сила. Разрушаването на моралните ценности е започнало отдавна и трудно може да се определи началото на този процес.

Всеки герой различно преживява промените и края на патриархалната задруга. Жертви на промените стават Герака, Елка, Захаринчо. Старият Герак не може да се приспособи към новите условия, стремежът към индивидуализъм остава неразбран за него. С острия си ум и предприемчивост той изгражда своя свят. Но неговата душа се сломява от караниците и омразата, завладяла дома. Изгубва се веселият му нрав, изчезва спокойствието и радостта. Лицето му става замислено, защото не може да намери отговор на въпросите, които го измъчват. Той е принуден да затвори кръчмата, ке бил господар и се е радвал на почитта на съселяните си. Постепенно пред погледа му се руши всичко, което е създал с толкова радост и труд. Обезверяването и пустотата се отразяват в мислите и думите му, с които вече посреща новия ден. Герака се поддава на обидата и засилващото се отчаяние. Опустялата кръчма става негово убежище- там преминават безсмислено дните и нощите му, далече от целия свят. Крепи го надеждата, че любимецът му Павел ще поправи всичко със своето завръщане.

Павел не донася очакваното помирение. Напротив, той ускорява процесите и става причина за тяхното ускорение. Неговото идване в селото само засилва отчуждението и неприязънта, озлоблението и разрухата. Животът на стария баща напълно се обезсмисля. Остават без отговор мъчителните въпроси, които си е поставял. Жертва на новото време става и крехката, беззащитна Елка. Тя не губи своята нравственост, но не може да се впише в новите условия. Носи страданието дълбоко в душата си. Умира, затаила своята болка и срам. Умира с изпепелена душа и разбити мечти. Захаринчо е принуден да напусне родния дом, защото там няма място за него. Отива в големия град, където го очаква неясно бъдеще.

Божан, Петър и Павел носят новия морал и отчуждението. Разпадането на родовите ценности е проследено чрез моралната деградация на всеки един от тях. Патриархалните добродетели на Божан се израждат и се превръщат в пороци. Трудолюбието се превръща в алчност, той става жесток, недоверчив, коравосърдечен. Загубва човешкото у себе си. Петър, понеже е мечтател и нехаен мързеливец, още повече се отпуска и пропилява имането и живота си.

Най- сложно се преобразява Павел, който напълно се откъсва от земята, селото, семейството си. Откъснал се от родовите корени, той живее в света на порока. Връщането назад е невъзможно.

В края на повестта са разрушени символите на патриархалната общност. Къщата и широкият двор са разделени, борът- отсечен. Навсякъде се настанява злото. Всичко е унищожено, потънало в мръсотия. Отишъл си е патриархалният свят, настанява се друг- свят на егоизъм, отчуждение, разрушение.

Разпадането на родовите взаимоотношения и нравственост е следствие на социални промени, а огрубяването на човешките души ражда тревожния въпрос за бъдещето на света, в който е отказано място на доброто и на духовните стойности.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

 

БАЙ ГАНЬО

Най- общи бележки върху образа му

Епохите, в които се осъществяват сериозни промени в обществото и които създават нов обществен порядък и нови ценности, раждат и героя на своето време, който задължително намира място в литературните творби. След Освобождението в България героят е Бай Ганьо- безсмъртният Алеков герой, който дава облик на няколко десетилетия от обществено-културното развитие на страната. Алеко Константинов създава герой, устойчив и жизнен във всички времена.

Бай Ганьо събира в себе си нравствените пороци на своето време.Той е социално характеризиран- натрупал богатствата си по неясен , не особено почтен начин,той се занимава с „предприятийца,търговийка”. Неговият характер се формира от преходността на епохата, но заложените отрицателни черти са част и от личния му светоглед.Той отразява стремежа на българина от новоосвободена България да се приобщи към Европа, да стане част от нейното развитие и нейните достижения.

Не е случайно, че в първата част на книгата Бай Ганьо пътува из Европа. Българинът желае да види света, за да се запознае с неговите богатства, култура,традиции, да почерпи опит и знание. Бай Ганьо пътува из Европа с едничката цел да продава розово масло и да осъществява търговски контакти.Той остава много далече от нравите,обичаите и традициите на културна Европа и не само че не се обогатява с тях, но дори не смята за нужно да го прави. Печалното е, че още в самото начало ценностите са подменени, а стремежите-изопачени. Затова героят изпада в редица комични ситуации, нарушавайки установените норми на поведение в европейските страни- натрапва се в дома на Иречек, демонстрира самочувствие и патриотизъм в банята, държи се безцеремонно, когато е на гости, а поведението му в операта се определя категорично като просташко. Балканският човек желае да стане европеец, но без да промени себе си. В моментаq когато стара Европа отхвърля поведението и същността му, Бай Ганьо е изпълнен с високомерие и презрение.

В първата част героят е смешен, във втората е страшен. Изобличен е като фактор в обществено-политическия живот на страната. Затова и отношението на автора към него е различно- докато в първата част великодушно и снизходително му се присмива, то във втората част го изобличава и отрича. Бай Ганьо като тип човешко поведение е плод на своето време. Изостанала България, която трябва бързо да догони света след Освобождението, не може да се освободи лесно от своите негативи и някак естествено националните добродетели се превръщат в социални пороци.

„Да търси келепира” е основна черта в характера на героя.Тя дава неговият облик.Той е лишен от любознателност и стремеж към образованост. Притежава простотия, нахалство и наглост, които му помагат да се издигне дори до депутат. Връщайки се от Европа, той е придобил самочувствие на човек, видял и научил много. Непрекъснато напомня за пребиваването си в Европа, за да може по-лесно да оказва социално влияние. Чрез образа на прословутия си герой Алеко подлага на остра критика животът в новоосвободена България. Героят не се променя, но е осъзнал, че политиката му открива път към власт и богатство. Никога не е в опозиция, защото в идеалите келепир няма.

Бай Ганьо щеше да бъде страшен и зловещ, ако не присъстваше неговият коректив- авторовата личност като позиция, коментар, като изразител на нравствения и граждански идеал на настоящето и вяра в бъдещето. Бай Ганьо принадлежи към вечните литературни герои, които с времето добиват все по-голяма плътност и не загубват нищо от същността си, защото носят послания за настояще и бъдеще.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

БАГРЯНА

Увод:

В лириката на Багряна живеят формирани през вековете черти на националния ни характер. Същевременно тя е дързък бунт срещу сковаващите традиции на миналото, ярко предчувствие за новото „космическо” светоусещане на съвременния човек. Багряна първа откровено и предизвикателно подчертава своята женска природа, сливайки лирическия си образ с обобщения образ на жената.

Теза:

Поетесата превръща в лайтмотив на своята лирика страстния порив към свободна изява и естествен пълнокръвен живот, спонтанния протест срещу консерватизма на социално-битовите традиции. Цялата й лирика е пронизана от различни вариации на бунтовния зов. Основна тема е жената, женската участ и нравствено-психологическото съдържание на женствеността. Жизнените пориви на нейната лирическа героиня невинаги могат да се поберат в рамките на общоприетите понятия за добро и за зло, за грях и святост.

…Доказателство-коментар на стихотворението, което е зададено, според темата, която е формулирана…

Заключение:

С върховно напрежение на дълбокото лирическо изживяване Багряна успява да превърне личните си трепети в човешки и национални обобщения. С непреходна сила тя насити стиха си с една едновременно променлива и вечна, земна и българска атмосфера.

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

ЯВОРОВ И СТРАДАНИЕТО НА ДРУГИТЕ

Един от творците, които изграждат модерната литература у нас, несъмнено е Яворов. Поезията му се вписва изцяло в търсенето на нови пътища за достигане на европейския културен свят. Философските търсения на поета са тясно свързани с неговата душевна нагласа. Силно вглъбен в себе си, търсещ отговор на вечните въпроси в човешкото битие- за доброто и злото, за живота и смъртта, за щастието и страданието. Яворов приема страданието като постоянно и естествено състояние на човешката душа, като определящо същността на личността, като начин на съществуване. Всяка творба на поета е свързана със страданието в неговите различни измерения- породено от социалните условия или националната обреченост, от любовното разочарование или невъзможността на душата да постигне себе с И в жизнения си път, и в творческите си търсения Яворов е познал и изпитал докрай страданието.То е негова същност, съдба, предопределеност.

Страданието е основен мотив в стихотворения като „На нивата” и ”Градушка”.

Лирическият герой на тези творби е обикновеният човек, селянинът, който живее в страдание, обреченост и безизходица.Той е способен да устоява на всичко и да таи в сърцето си плаха надежда- единственото, което му остава. Животът на селянина е низ от очаквани  и неочаквани страдания. Неговият малък космос често е обсебен от хаоса.  Опасностите  го дебнат отвсякъде и приемат различен образ. В този смисъл нивата може да се приеме и като символ на света и на човешкия живот. Трудът е свързан с желанието и вярата за по-добри бъдни дни.Тежкият, изнурителен, водещ до пълно затъпяване и оскотяване труд, често е обезсмислян от природните бедствия, които безмилостно отнемат плодовете му. Бедността и мизерията- това е омагьосаният кръг, в който се изнизват дните на селянина и от който няма излизане.

Не само природата е срещу селянина, за него държавата като институция се оказва мащеха, която отнема и малкото, родило се от непосилния му труд. Внушено е  голямото обобщение за вечното зло и безизходност от него. Стихотворението „На нивата”, съдържащо ярки социални мотиви, открива темата за голямото човешко страдание.Огрубената лексика подчертава отчуждението от действителността, отчаянието и безнадеждността.Светът на селянина е е прост, ясен, определен от конкретни понятия и нравствени стойности.

В ”Градушка”са потърсени отново корените на страданието. То се оказва начин за изкупване на греховете.Дори надеждата  е съпътствана със страх, с неспособност да се приеме изцяло присъствието на доброто, с усещане за приближаваща беда.Затова мислите на хората в началото звучат молитвено и заклинателно. Градушката не е просто природно бедствие.Тя носи огромна болка и безнадеждност, отчаяние и безпътица. Тя е наказанието за извършени и непомислени грехове. Пожънва „цвят- надежди” и си отива, оставяйки сълзи и неверие след себе си.           В българската литература картината на градушката  е единствена по рода си. Накъсаната, задъхана реч, безглаголните изречения, звукописът засилват усещането за неизмеримото, неописуемо страдание.Градушката е природна стихия, която унищожава човешкия труд. Авторът постига внушение за вечността на страданието.

Често страданието е потърсено и в отношението  на човека към родното и към националната съдба на родината.Мотивите за неизпълнен патриотичен дълг и невъзможност да бъде продължена борбата за национална свобода, за омразата към поробителите и готовността за саможертва сближават Яворовата поезия с пламенния революционен стих на Ботев.Страданието раздира душите на заточениците- лирически героr в елегията „Заточеници”. Като вопъл, израз на осъзнато безсилие и отчаяние, звучат думите на българските патриоти, лишени от всичко свидно- роден дом, родина, свобода. Предадени от свой човек, те изпиват горчивата отрова на разочарованието докрай. Светът е вече сън за тях. Родината бавно се разтапя в далечината.

Чувствата за безпомощност, безднадеждност, за безмерно страдание са същина и на обобщения образ на арменците от елегията „Арменци”. Конкретната тема-носталгията по родината и мъката на арменските бежанци от загубената свобода, се превръща в художествено обобщение на смисъла на човешкия живот, отдаден на голяма и свята цел- борбата за национална свобода. В тази творба е създадена една от най-ярките представи за страданието като същност на духа в българската литература.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

„Честитият слепец” дядо Йоцо

Героят на Вазов дядо Йоцо от едноименния разказ носи като съкровена мечта от миналото образа на свободата. Той единствен „вижда” сбъднатата реалност на мечтата за свободна България , може би защото е сляп. Душата му е пронизана от светлината на предосвобожденския романтичен порив към обетованото пространство на свободна българска земя. Макар и ослепял, дядо Йоцо успява да „види” бъдещето на родината чрез духовната светлина на своята вяра в българското. Тя го озарява вътрешно, дарява го с друг вид сетива. Дядо Йоцо устремява духовен взор към свободата на българското.

„Да види свободна България”- това е неговата основна мисъл. Изправен на скалата, в един и същи час, в един и същ ден той „гледа” свободна България и сърцето му ликува.

Новото има конкретни, а не абстрактни измерения. Дядо Йоцо се издига над дребните заяждания, караници.За останалите свободата е нещо, с което са свикнали, нещо, което не им е дало напредъка и благоденствието, които са желали. Те виждат единствено бедността си, мизерията, самотата, трудностите.

Не е случайно, че Иван Вазов е избрал слепец за свой герой. Старецът е сляп, но е прозрял истинското, преодолял е разочарованието на зрящите. От неговите мъртви очи бликат сълзи на умиление, когато чува писъка на железницата, на българската железница.  Горчивата усмивка, с която Вазов разказва за героя, е израз на неговото дълбоко разочарование от апатията, коато е обхванала цял един народ. Бленуваната свобода не е озарила с лъчите си затънтените планински усои. Ето защо хората са все същите- угрижени и равнодушни, към това което става. Дори войната минава покрай тях, без особено да ги засегне. Само дядо Йоцо се радва на околийския началник, попипва униформата му като малко дете. За него той олицетворява българската държавност, за другите- нови неприятности. Новините за силата на българското оръжие го радват и учудват. Неподправена и чиста радост. Мечтаната свобода е тук, а никой не й се радва. Само слепецът търси нейните проявления, за да осмисли живота си, предишните си мечти да види реализирани. Тогава Вазов ще възкликне: „Щастлив слепец!”.

Слепотата е запазила незлобивостта на героя. Страданието е направило душата му по- чиста. Той избира любимо място, за да чува шума от работата по железницата. В текста преобладават думите за слухово възприятие. Това, което Йоцо чува, за да си изгради своята зрителна представа като за железен змей. Писъкът  на влака вдъхновява героя. Той е щастлив, че най- после може да се докосне до българското, да бъде ежедневно с него.

Дядо Йоцо се възражда за нов живот, той е изпълнен с радост.Дори всеки ден сваля калпака си, за да поздрави свободна България. Колко по- различна е реакцията на другите, виждащите. Те се присмиват, иронизират го, шегуват се. За тях е непонятна тази неистова постоянна радост. Техните сърца отдавна са закърнели. Новите придобивки не могат да преодолеят ежедневните им притеснения и нужди.

Новото лице на свободната родина за дядо Йоцо е олицетворено от железницата. Тя унищожава мрака на миналото и вещае бъдеще за възродената държава.

Силна е болката на писателя, породена от мисълта, че идеалите са погубени и истинската свобода едва ли ще дойде. Зрящите са нещастни в своето ежедневие, похабена е първоначалната радост от свободата. Единствено чистите, непокварени личности, недосегнати от дребнавостта на малките неща, могат да бъдат искрено честити. Дядо Йоцо чувства със сърцето си свободата в цялата й красота и пълноценност. Той иска да усеща разликата, да забрави отминалото  робство и непрекъснато да има доказателства за прогреса, който тази свобода носи.

Душата на героя превъзмогва „слепотата” на съвременниците си. Затова техните имена са изтрити от времето, а дядо Йоцо и днес поздравява България  от скалите на Искъра.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

АНТИГОНА

В драмата „Антигона” Софокъл поставя важни обществени проблеми, които решава чрез поведението и постъпките на героите си. Макар и зависими от съдбата си, Антигона и Креон сами определят своето поведение в зависимост от характерите си и от принципите и убежденията, които изповядат.

И днес е акгуална присъдата, която древногръцкият творец произнася над самовластието и деспотизма, и днес е актуално утвърждаването на демократичното начало в личностното и обществено поведение.Чрез трагичната съдба на тираничния владетел Креон,Софокъл изразява своя протест срещу всеки и срещу всичко, което ограничава човешката свобода и независимост и внушава мисълта за непобедимостта на прогресивните идеи в живота. Борбата на Антигона срещу властелина е и борба за повече човечност, за съхраняване и опазване на свещените вековни родови традиции, въплътени във вечните неписани закони.

Вечна за всички времена и епохи е и готовността да заплати изключително висока цена- собствения си живот, заради своята истина, заради убежденията и принципите си, заради високи морални цели и ценности.

Антигона е вътрешно свободен човек. Никакви закони и разпоредби не могат да ограничат свободата на нейното мислене и на нейното поведение.Образът й рязко контрастира на образа на сестра й Исмена и на безброя от тивански граждани., които са „неми”, защото страхът ги е обсебил и е парализирал мисълта и волята им. Нейното достойнство, нейната непримиримост в двубоя с Креон, нейното безгранично свободолюбие признава и хорът.

Дългът към семейно-родовата традиция, която е свята и вечна, я тласка към дръзка постъпка- тя, царската наследница, е длъжна да защити поруганото достойнство на представител от рода на Едип. Благородната постъпка Антигона извършва, водена не само от сестринска обич и чувство за дълг към знатния си род. Мотивите й за поведението  се коренят и в нейната дълбока човечност.Тя е убедена,че мъртвите са изкупили своя грях и своята вина, че в смъртта всички са равни.

Антигона става жертва на своята непримирима природа, жертва се в името на морални цели, на висши обществени ценности. Готовността й да понесе съдбата придава нравствена красота на героинята.

 

Личи си, с твърд характер е девойката,

от твърд баща. Не трепва пред нещастие.

 

Момичето действа в името на обичта. У нея се съчетават мъжество и упоритост с  дълбока любов-към близките, към живота, към младостта.”Не за вражда-за обич съм създадена!”-възкликва тя и тези нейни думи прозвучават като зов за повече топлота и човещина.Според нея хората са не само поданици и граждани, които трябва да се управляват, а носят душа и сърце. Младото момиче ни внушава, че сме дошли на този свят, за да обичаме.Тя умира в името на тази истина.

В края на драмата , в мига преди смъртта си дръзката и решителна девойка се е превърнала в трогателно и нежно създание.Тя жали за неизживени радости,боли я, че не е била любима и майка, че е наказана жестоко и несправедливо само защото е изпълнила „дълга благочестив”.Макар че загива, Антигона е моралният победител, нравственото превъзходство е нейно.Убедена в правотата си, тя не се колебае и въплъщава думите си в дела.

Креон- като държавник той има своя платформа и програма и твърдо отстоява законите на полиса.Словата му открояват пред нас един мъдър владетел, загрижен за поданиците си, справедлив и честен гражданин и патриот. При разговора със сина си Хемон, владетелят разумно мотивира и справедливостта на заповедите си, с които иска абсолютно подчинение: ”Безредие-това е най-голямо зло”.

Но  цялата мъдрост на неговите принципи се стопява, когато той започва да ги прилага на дело. Разкрива истинския си лик- един мнителен грубиянин,тиранин, който избухва при всеки опит да му се противоречи.Той така упорито служи на своите собствени заповеди, че забравя и забранява човешките закони- законите на кръвта и рода.Чужд на всякаква  човечност, губи мяра в общуването си с другите. Обижда, нагрубява, проявява нетърпимост, непоносимост към всяко мнение, различно от неговото. Бездушието и коравосърдечието тласкат царя към престъпление- той хвърля под земята жив човек, воден единствено от уязвеното си честолюбие на властник. Самозаблуждавайки се, че служи на благородни принципи, поддържащи реда и законността в държавата му, той се превръща в тиранин, в самовлюбен егоист, подчинил всяка човешка свобода на личната си диктаторска воля.

Трагичната вина и на двамата е в гордостта им, в упорството им, в нарушаването на мярата- не е грях да сгрешиш, грях е да упорстваш в грешката.

 

 

 

 

 

Post a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*