Впечатлени от „Зимни вечери“ на Христо Смирненски, учениците от 8В клас написаха кратки импресии. Представям ви ги. Може да ги четете за удоволствие, може и да ги използвате във вашата работа.

Любомира Иванова 8в

Сняг вали навън отново на парцали, ледът е хлъзгав, небето синьо в черно преминава, а облаците крият всичките звезди. Луната бледа също едва се вижда, вечер е и сняг вали.

Борислава Димитрова 8в

Ето че и поредната зимна вечер се задава. Бледите лъчи на изгряващата луна, които сякаш едвам си пробиваха път през гъстите облаци, се отразяваха в снега, създавайки илюзията, че сякаш всичко навън е обсипано с брилянти. И изведнъж природата заприличва на една красива приказка. Накъдето и да погледне човек, вижда или деца, радващи се на натрупалия сняг, или боричкащи се кучета с техните стопани. Толкова е тихо и спокойно, че човек за миг може да забрави всичките си проблеми и грижи.

Зимни вечери от Вероника- 8Вклас
Няма нищо по-хубаво от това да си някъде на топло или край огъня през дългите студени зимни вечери.Това е времето, когато семействата се събират край огнищата и си разказват истории.Има и хора, които обичат да се разхождат и да гледат как белите снежинки падат от мрачното небе. Зимните вечери може да се прекарат по много различни начини.
В една такава зимна вечер, в затрупана от снега къщичка, край горящата камина седеше едно весело семейство.Родителите разказваха весели зимни случки от своето детство на децата си.

Изведнъж чуха нещо на прозореца. Децата скочиха първи да видят какво е. Каква беше радостта им, когато дръпнаха завесата и от прозореца го погледна хитрата муцунка на едно малко котенце. Отвориха прозореца и то само си влезе и се настани до камината, снегът от лапичките мусе разтопи и остави мокри стъпки по пода.Така в тази прекрасна зимна вечер котенцето си намери нов дом, а семейството нов любимец.

Божидар Колев 8в

Зимни вечери

Старият градски часовник удари полунощ. Гъстата мъгла покриваше града със своите дантели. Гледан от високо, Сякаш изчезваше и само старият часовник се издигаше с острия си връх в мъглата.

Тръгнеш ли по улиците, дълги и  криволичещи, попадаш в лабиринт. Улиците са изоставени от дневния шум. В тишината падащият сняг звънтеше с тих звън, а черните сенки, които тъкмо започваха разходките си, бързо пробягваха по хорските къщи.

Мъглата ставаше все по- гъста и така градът ставаше все по- призрачен. Само меката светлина от уличните фенери грееше пред мен. Скоро тежките стрелки на часовника, изписквайки, отбелязаха три след полунощ. Звукът на вековната камбана се разнесе бързо и леко. Все едно падаха капки в езеро.

Излязох от града и се озовах в чудна приказна страна, цялата покрита с пухкав бял прашец. Гледах в захлас, но когато се огледах настрани, забелязах странни същества. Те мълчаливо ми кимнаха и изчезнаха. По едно време звездите полетяха, размахвайки със своите собствени крилца, озариха небето с чудна светлина. Образува се блестяща нощна дъга и като в магия небето се обля с невиждани багри.

Постепенно слънцето се събуди.

Ванеса 8в

Зимни вечери

И тази зимна вечер отминаваше като пътуващ влак, силно светят уличните лампи, сякаш ден е пак. Всяка къща тихо и спокойно спи, но под замръзнала топола се е сгушила къщурка. Тя още светеше. Ясно е, че в тази къщичка има някой буден.

Стара баба и два котарака живееха там. Сгушила се до камината, бабата държеше питка и чаша мляко в ръка. Котките се галеха в краката й, сякаш търсеха място да заспят. Тихо и спокойно беше, но като че ли бяха в очакване, в очакване на тропота от зъзнещия зимен пламък.

А навън летяха белите ледени снежинки и леко разкрасяваха града, комините пушеха неуморно и придаваха сив цвят на небето.

Ето че отлита надалеко и тази зимна вечер, отнасяна от леките снежинки. Бяло пухкаво платно беше завило града, сякаш топлеше всеки закъснял минувач по зимния мокър път.

Гергана Панайотова 8в

Студено е. Навън се сипе тихо сняг и затрупва софийските улици. Хиляди снежинки танцуваха навън своя снежен танц. Процорците бяха покрити със скреж.

Топлата ми ръка направи малко кръгче на прозореца. Погледнах през него и видях картина, наподобяваща зимна приказка. Клоните на дърветата бяха приведени от тежкия сняг. Под едно от тях се чуваше весел смях. Група деца правеха снежен човек и от време на време се замеряха със снежни топки. А крехката елха до тях изглеждаше като малка бляскава принцеса. Във въздуха витаеше празнично настроение.

Денят бавно се изнизваше, отстъпвайки място на вечерта и нейните безбройни светлинки. По улицата се движеха забързани хора с малки и големи лъскави пакети, някои от тях- усмихнати, други- не. Но всички носеха надеждата за едно ново начало.

Катерина 8в

Пълнолуние. Лампите също светеха и смесената светлина се отразяваше в снега. Изглеждаше, сякаш хиляди звезди са паднали в снега. По улиците нямаше жива душа. Само уличните кучета се бяха скрили в ъгълчетата на блоковете. Дървтата, макар и голи, бяха красиви заради покрилия ги сняг.

До нашия блок има малка горичка, рекичката, преминаваща през нея, беше замръзнала, цялата в кристален лед.

Стела Илиева 8в клас

Зимна вечер
В този зимен ден слабите лъчи на слънцето бързо избледнява пред студа на нощта. Чистотата на изминалия ден се губеше пред мрака навън. Пред двора на малка къща бе затрупан снежен човек, направен от съседските деца. Ледени висулки висяха от стрехите на къщите и със сила падаха на земята.

Като в капан в домовете си, на възрастните хора им оставаше само да гледат с празен поглед през прозорците си идващата виелица.

Констанс Илиева 8в клас

Зимна вечер
В една зимна вечер светлините по улиците светеха като златни звезди на небето. Невидими в мъглата, хората вървяха по замръзналите улици. Децата играеха сред преспи навалял сняг. В очите им се оглеждаха  бляскавият  сняг и празничният  дух. В погледа на бездомните и старите хора се виждашесамо  самота, бедност, мизерия и липсата на воля за живот, но понякога там светваше и блясъкът , когато мине кола покрай малките им къщи, в очакване  да ги посетят децата и внуците , които дори са забравили лицата им.
Нощта беше покрила вече цялата земя, а снегът напредваше и наваляваше, като заглушаваше всичко в запустялото село.
През това време непознат спря и слезе  от колата си, лутайки се сред смразяващия вятър. Видимо личеше, че се беше изгубил из натрупаните пътища и виелицата, която беше излязла в ледената нощ.
Василия- Христа от 8в клас
Зимна вечер
Навън се вият парцали от сняг, някъде в самотно село една малка къщичка свети самичка. Всичко е бяло и замръзнало.
Вълците вият, само техният вой се чува. От силната буря снегът се преплита в разни силуети. дали тези силуети са само шега на виелицата, или са истински самодиви, само зимната вечер може да разкаже.

 

Екатерина Ковачева от 10 в- 1 СОУ с есе за отмъщението

Трябва ли човек да бъде отмъстителен?

Есе

Животът е суров, жесток…несправедлив. такъв е сега, такъв е бил и преди много, много години, хората…хората не са безгрешни. Случва се някой да ни нарани, било то умишлено или не. Но трябва ли непременно да си отмъщаваме за стореното?

Когато някой навреди на нас или наш близък, се чувстваме гневни, позволяваме на мъката, яростта и желанието за мъст да ни завладеят. Много често се опитваме сами да раздадем справедливост, връщаме си, отмъщаваме, за да…не сме единствените страдащи, за да се почувстваме по-добре. Но това ли става наистина? Намираме ли спокойствие?

Ако някой счупи къщичката ни на дървото и ние направим същото с неговата, ставаме като него, като човека, когото мразим, самите ние се превръщаме в злодеи…в престъпници. А ако стореното не е било нарочно, ако човека се разкайва, то той не заслужава да му бъде отмъстено.

А и отмъщението връща ли ни загубеното, отнетото от другия? Прави ли ни по-щастливи наистина? Не страдаме ли всъщност още повече?

Излиза, че Отмъщението не ни носи никаква радост или душевен мир, които ние така отчаяно търсим. Да, връщайки престъпленията на някой друг, най-много да навлечем проблеми на самите себе си. Но от друга страна отмъщението може понякога да бъде…полезно…Само понякога.

Ако някой ни се подиграва и обижда и не му отговаряме по никакъв начин, нали сме добри – ще си мълчим, то тогава това никога няма да спре. Ще продължават да ни се присмиват, като видят че не се защитаваме, такава е човешката природа. Тогава няма ли да е по-добре да отвърнем, вместо да се оставяме да ни тъпчат? нима е чак толкова лошо да…се защитим?

Трябва ли човек да бъде отмъстителен? Трудно е да се отговори с „да” или „не”. Точен отговор на този въпрос няма, за всички той е различен. Сами трябва да разберем какъв е за нас самите. Може би понякога за нас е по-добре да отмъстим, но не бива да забравяме, че обикновено отмъщението носи само още повече нещастие.

Едно есе от Мартина от 10в- 1 СОУ, вдъхновено от „Хамлет“ на Шекспир

Трябва ли човек да бъде отмъстителен?

Светът ни е една мащабна, глобална, затворена мрежа от енергия. Всеки човек е пряко свързан с този, когото нарича непознат. Когато дадеш своя енергия на друг, тя ти се връща удвоена или утроена в зависимост от силата, с която си я предал. Давайки чиста енергия на седящия до теб мъж в автобуса, на съученика до чина ти или на минувача, когото не е сигурно дали ще срещнеш отново, тази енергия ти се връща двойно по-силна и чиста. Енергията продължава да се обменя. Тя никога не спира. Променяйки обхвата си към по-мащабен, енергията стига до всяка физическа клетка и душевна вена на хората по света. Когато дадеш лоша енергия, тя се разпръсква по-бързо и по-лесно, защото лошата енергия сама по себе си е проста по устройство. Затова тя атакува, когато сме отрицателно настроени – уплаха, тревожност, злоба, завист, ревност. Мръсната енергия се връща, утроявайки се, и така разрушава всяка хубава, фина енергийна жица, която си градил толкова време дори с помощта на тези, които наричаш врагове.
Тогава отговорете на тази безмислица – защо да бъдем отмъстителни, като знаем, че ще ни се върне тройно по-лошо?! Защо да позволяваме на мръсотията да става част от същността ни, при положение, че устройството ни е изградено от Чистота, Светлина и Любов? Защо да позволяваме на Егото да съсипва нас и тези, които обичаме? Цял живот се стремим към Щастието, а тъмната ни страна расте и ни отдалечава все повече от него. Сега отговорете на въпроса си сами…Трябва ли човек да бъде отмъстителен?

Борислава от 12б отново ни предоставя свои есета- размисли за нещата от живота 

Лудост ли е или чиста глупост

От какво се страхуваме най-често? Разбира се първото, което ни изниква в ума са паяци, тъмно, кучета, змии,високо, дълбоко.  Но всъщност съм убедена, че хората ,като едни социални животни, най-много се страхуват да не изгубят тези, които обичат.   И ако  оставим за секунда баналните фобии, ще видим, че всъщност бихме преживели сто пъти да ни полази паяк, пред мисълта  да бъдем предадени, изоставени, излъгани. Може би всичко това се дължи на факта, че когато се изгорим, виждаме раната, усещаме точно откъде идва парещата болка, опитваме се да направим нещо, за да облекчим тази болка.  Но ако се върнем обратно на момент, в който сме били предавани или захвърляни от хора, на които сме се доверили, започва истинска агония.  Боли те, наистина всичко те боли, но няма открита рана; чувстваш ,че някой е хванал сърцето ти и го е сложил в купа със сяра, но за да засили ефекта, е решил да го изгори. После идват обвиненията. Не мога да реша на кого сме бесни повече- на човека, който ни е е предал или на себе си, че сме допуснали да му се доверим.

Да се обърнем към  любовните истории. Момичетата твърдят ,че искат мил, нежен, любвеобилен, забавен, умен младеж, но когато в живота ни се появи такъв,  избираме ужасния тип, който се държи отвратително и ни отблъсква постоянно. Кой знае, може пък да има някаква логика в това- гледаш го мил и нежен, събирате се , той се оказва пълен „задник” и ти плачеш, че си се подлъгала. А какъв е рискът при другия вариант- запознавате се , той е „задник”, обичате се..той си остава такъв, когато се разделите, ти си мислиш:” Е, разделихме се, но пък той си беше „задник..” и да, трагедията не е толкова голяма.

Мисля си и още нещо, определено жените трябва да си направят организация и да изгорят на клада всички режисьори , писатели, поети и други подобни автори на романтични филми, книги и истории. Май се връщам в Средновековието, когато всичко е било толкова лесно- някой не ти харесва, хайде на кладата! Но защо съм толкова лоша?  Сяда момичето да гледа филм. Главният герой не само е красив и мъжествен, ами е умен, забавен, острумен, смел, нежен, а в същото време арогантен, себичен, изнервящ, но пък  с прости думи е  типичното лошо момче с добро сърце. Главната героиня е обикновено момиче ( като това, седнало да гледа филма) и о, каква изненада между двамата пламва изпепеляваща любов, като преди това естествено сме си припомнили  нотите от песента: «Тънка е границата между любовта и омразата!”.  След края на филма обикновено сме свити на кълбо, подсмърчащи, с носна кърпичка в ръка , мислейки си:”О, колко красиво..кога ли и на мен ще ми се случи това..” или  „О ,Боже! Така  ще си умра сама!”.

В реалността нещата не седят точно така. И всъщност май е по-добре.  Никой не е перфектен и ако тя не е перфектна, защо да търси перфектния. Може би чара на всичко се крие в това да обичаш другия въпреки недостатъците му.  Представете си..той я вижда с разтекъл се грим и кука за плетене в косата( защото не е успяла да намерила ластика си) и докато тя се поглежда в огледалото ужасена:” Добрее…хмм…да…е какво пък и Смъртта си има някаква харизма…” , той й казва и показва, колко е красива, дори така. Надявам се никой не е припаднал след  тази кратка романтична сценка.

Някои казват, че противоположностите се привличат, други, че приликите сплотяват, трети, че любовта е плод на влудяващо разбушували се хормони. Къде е истината… никой не знае, но пък нали уж тя се раждала в спора, така че явно правилната консистенция е : достатъчно прилики, достатъчно разлики и задоволително количесто свръхактивни хормони.  Да, такава е любовта…мислиш едно, става второ, оказва се трето.  Мъничкия, симпатичен, добродушен Купидон…колко ли благословии от влюбените по света е отнесъл.  Не че и неговата е лесна.  Много се радвам ,че успявам да се сетя по една мъдра мисъл за всичко, над което размишлявам. „ Не е гордост да обичаш един път в живота, нито грешка да обичаш много пъти-да се хвалиш с първото и да се обвиняваш за второто е еднакво нелепо.” Ако не сполучим отведнъж, съдбата винаги ни предоставя един и още един и още един шанс. Така де, „Пилето кацало само един път на рамото.”, дрън, дрън! пък и кой е казал, че не можеш ти да отидеш да кацнеш на неговото. Невинаги любовта намира нас, понякога трябва ние да я открием.  Разочарованията са болезнено нещо.  Предполагам, ако не всеки, то поне повечето хора познават  натрапчивата мисъл, че всичко е прекалено хубаво, за да е истина. Но ако си влюбен, какво по-страшно може да стане…така или иначе вече си скочил от скалата. Чувала съм ,че е добра идея да освободиш сърцето си и да се отдадеш на момента, защото както други мъдри хора са казали :” Лошото на хубавото и хубавото на лошото е ,че и двете свършват.” И тъй като и в двата случая печелим, не виждам причина да се затваряме в себе си, ограничавайки се от неща, които ни правят щастливи в дадения момент. Защото , ако пиленцето е отлетяло от рамото ви , как мислите да го догоните, сиреч  полетите  и да кацнете на неговот рамо, ако не се оттърсите от страховете?

Странно нещо е живота. В един момент всячески се опитваш да свържеш нещата и да достигнеш до великата  мъдрост, но нищо не се получава, а в друг случай  седиш и гледаш телевизия или простираш и дъвчеш дъвка и най- различни просветления за нещата от живота и животът  от нещата направо те засипват.  Парадоксът е в това, че точно в този момент, когато мъдростите бликат една след друга като минерален извор…ти нямаш химикалка, пък лист съвсем. И да, след няколко минути ..край! Сякаш никога не са се появявали. Ако имаш късмет,  запомняш най-важното, ако не, чакаш до следващия гениален изблик.

Контрасти

Озари ме следното просветление.  Има разлика между тъгата и радостта, различна от факта, че са напълно противоположни усещания, което е очевидно. По някаква причина тъгата може да бъде сложена в рамка, а радостта озарява безкрая.  Когато сме тъжни, тягостното усещане и болката, и останалите  гадости изпълват всичко вътре в нас. Но именно само вътре в нас. Пределите на тялото ни спират потока,  възпрепятстват вълните от тъга.

Поради тази причина, когато четем  стихотворение за безгранична мъка, гледаме филм за разбити сърца , сме разтърсени много повече, в сравнение ако гледаме или четем нещо за радост, за споделени чувства.  Можем да използваме думи, в които да сместим тъгата, с които да я опишем. Можем и да я обхванем в текстове. Ако се разровим в стари дневници, ще видим как сме отделяли повече място, повече слова и по-детайлно сме описвали страданието. Именно защото това  е нещо, което може да бъде обхванато.  А радостта…няма как да я натикаме в рамка, просто защото тя наистина се отразява в безкрая и се връща обратно при нас. Прилича на мелодия, далеч по-красива и по необятна от познатите ни звукове, преминаваща през нас, непозволяваща на никакви стени и бариери да я спрат…защото тя минава през тях. И ако тъгата  могат по –отчетливо да я усетят другите, то радостта , в пълният и блясък, можем да я усетим само ние. Също както Слънцето-огрява цялата Земя плюс останалите планети, някъде по-силно, другаде само осветява, но най-горещо си остава ядрото му.  И при нас  така-радостта ни стопля хората, които ни обичат, но няма как и да не огрее всички доближили се до нас.Когато сме нещастни, всячески се опитваме да скрием това, най-малкото , защото е сто пъти по-лесно да обясним принципа на квантовата физика, отколкото причината за тъгата ни. Да се опиташ да прикриеш радостта си обаче, изглежда е невъзможно. Все едно да покриеш светулка с хартиена торбичка, не е същата силна светлинка, но със сигурност блясъкът остава.  Пък и съмнявам се да намеря някого, който прави опити да прикрие щастието си.  Обикновено повечето хора, освен ако не са напълно и абсолютно заети с нещо, биха забелязали фенер в тъмна стая…така де исках да кажа ухилен до ушите индивид , ходещ из тълпата.

И като заговорихме за дневници малко по-горе… Обикновено изпълваме страниците с рутинни,   незначителни събития или с моменти на вътрешни противоречия. Защо предпочитаме на лист, особено частта с противоречията? Защото как, за Бога, се очаква да обясним на приятел какво ни мъчи, когато самите ние  не сме наясно. Все пак ще изглежда доста странно да водим монолог в нечие друго присъствие. По –лесно  е да излееш обърканите си мисли на листа, защото знаш, че когато ги прочетеш, чудесно ще разбереш или по-скоро ще усетиш значнието на хаотичния смисъл на думите.  А когато сме щастливи, сякаш в главата ни звучи:” По дяволите, щастлив съм!”.  Какво има да му се описва на това, щастието се усеща  с всяко фибърче на тялото.  Все едно да се опиташ да дадеш логичен отговор  на въпроса:” Защо червеното е червено?”, а отговорът :” Защото е червено!” звучи нелепо.  Не са ли незабравими моментите, в които всеки атом и всяка една молекула от твоя живот са се наредили перфектно, ти се чувстваш перфектно, пъзелът е нареден. Какво да напишеш на листа:” Щастлив съм!”. Но нима не се вижда, нима си способен да го скриеш?

 

„ПРЕДИ  ДА СЕ РОДЯ И СЛЕД ТОВА“

Eсе

В повестта „Преди да се родя” Ивайло Петров създава модел на света на българското село, като в същото време го преодолява чрез добродушно осмиване. Със своята необичайна гледна точка разказвачът едновременно е участник и наблюдател на случващото се, коментатор на събитията и съдник от позицията на модерния човек. Непрекъснато се променя  гледната точка и се прескача в различни времеви измерения.

Всеки от нас понякога поглежда по този начин към отминали събития и дава своята преценка. Човекът носи у себе си доброто и злото. В него се борят светли и тъмни сили, любов и омраза, високи помисли и низки страсти. Художественият свят на Ивайло Петров ясно откроява лика на три поколения, всяко от които се „оглежда”във времето на останалите две.

Преобърнатият свят в повестта говори за желанието да се развенчае мита за неповторимото минало, към което трябва да се изпитва непреодолима носталгия. Конфликтът между поколенията води към развитие напред. Самоиронията се открива още в първото знаменателно изречение на повестта. То е знак за другомислие, за преоценка и съмнение.

Бавно, стъпка по стъпка, писателят рисува картината на селския бит, в който трайно са се настанили мизерията и мръсотията, пресметливостта и лукавството, невежеството и духовната ограниченост. Абсурдният разказвач- нероденото дете-наблюдава и оценява. Едно събитие е видяно от различни очи. Женитбата е свързана с материалния интерес. Един от най-любопитните епизоди е пазаренето по време на годежа. Сватовете се надлъгват кой е по-богат, кой е по-важен, за да развалят годежа заради лакомията си. Женитбата е сделка, мислите и чувствата на младите нямат значение. Изпълнена е родовата повеля- създаване на семейство. Бера не може да каже своето мнение за младото неумело момче, което й се предлага. Той пък от своя страна не смее да оспорва намеренията на родителите си. Самите родители следват модел, който отдавна е познат, и сравнението с двете вражески армии е напълно подходящо.

Както на бойното поле се следва ясно очертана стратегия, която трябва да доведе до победа, така се действа при сватосването.Трудно ни е да повярваме, че се води пазарлък за приемането на нов човек в дома. В ситуация, която би обидила всяка съвременна девойка, Бера е щастлива, защото до този момент баща й е успял да й втълпи, че струва не повече от една кокошка. Да се унижава личността по този начин е недопустимо. Но самото момиче е свикнало с тази ситуация. Ивайло Петров внушава, че онова,което би направило нещастен някой днес, в миналото се е считало за добродетел.

На момичето му липсва зрелост да го направи, да избере сама. Бедата на младите хора, набързо и без любов събрани, е именно в примирението, с което посрещат съдбата си. Авторът с усмивка поглежда през прозорчето на миналото, но не щади и надменното съвремие.Човекът винаги се стреми да проумее ролята си в този объркан свят, да го промени към добро, да реализира мечтите си и да бъде щастлив.

Няма гаранция ,че високо цененото днес, което осмисля живота, ще играе същата роля  и утре. Може ли някой да гарантира, че идващите стандарти няма да възстановят стари модели, доказали преди век своята ползотворност.

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Някои размишления за любовта

 

Любовта- има ли човешко чувство, за което да са изписани толкова много страници? Може би за омразата. Може би , за да има баланс, или може би хармония в света.

Любовта- отрова, любовта- опиянение, любовта- задължение или необходимост. Пиша едни абстрактни неща, а всеки, който ги чете, сам си знае своята история. Защото съм сигурна, че сред четящите няма човек без своята любовна история. И това е добре.

Винаги, когато говорим за любов, опираме до поезията или може би до някой любовен разказ. „Неразделни” на Славейков, „Две хубави очи” на Яворов и ето че скучните класици се превръщат в наши говорители. Какво по- хубаво от това.

Прочетете разказа „Ветрената мелница” на Елин Пелин- вдъхновяваща песен за любовта. Има толкова съвременни поети и писатели, които също могат да бъдат наши съветници. Просто трябва да ги потърсим- в интернет, в книжарниците, в домашната библиотека. А не да питаме- на коя страница се намира всичко това. Защото животът е книга, а не определена страница.

 

Post a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*